Пентаграм

Филип намести нескопосаната превръзка на дясната си ръка и отново извърна очи към локвата белезникава ектоплазма, която беше останала от М-зог.

– Ти, гаден боклук, пропусна нещо, с което можеше истински да ме ужасиш – измърмори уморено той. – Трябваше да ме заплашиш с лудост…

Сън в лятна нощ

Каква прекрасна нощ! Облаците се бяха отдръпнали от вечно задръстеното небе над Европолис и милиардите звезди безочливо се зъбеха към лицето на Сит, когато погледна нагоре. Той обаче нямаше намерение да им се любува, нощта беше отредена за Убийство.

„Интересно, дали вече съм поканил жената на Аранжора?“ – мярна се някъде в периферията на мислите му… Нямаше никакво значение… сега трябваше да се съсредоточи върху Убийството! Все пак за пръв път… как ли не, за пръв! Убивал го беше и на Вечните ловни полета, тогава копеленцето беше в какво?! В Метатанк с осемнайсет различни бластерни приставки и нищо не го спаси, изпържих му задника като някакъв Файерман. Ами в подводната битка? Като му пуснах облака от концентрирана киселина, копелето се сбръчка като стар ботуш и скоро през скелета му можеха да се четат стари вестници… не че днес някой знае какво е това стар вестник.

Стой, Сити, нали се разбрахме, че няма да бъркаш „Синтема Виртуалите“ със скучната реалност? Нека подредим поред фактите, после въображението… въпреки че именно въображението е нашият хляб… и всички онези неща, които вървят с хляба… нали? Да, да, но фактите! Кога всъщност започна това?

Когато разбра, че претенденти за първо място в Абсолютни гейм аранжименти за годината са трима: той – Сит, Джипси и Флеш, направо подивя. Имаше реална опасност да загуби шампионския си меч – нещо, на което държеше повече от живота си. Тъпите ламери, които живееха извън виртуалитето, не можеха да проумеят – „Ти какво, за нещо, което е просто дигитално описание в програмна среда, ли си готов да умреш?“ – „Вашите мозъчета, копелета, са биологични описания в социална среда, да ви го начукам…“ Този меч е уникален и според правилата на Тоталния геймплей, който вече е по-значим от законите на електронното кметство на Европолис, такъв меч не може да има втори и ако бъде разрушен, няма да се появи повече. И вече втора година той, Сит, е абсолютният шампион и не смята да отстъпва меча си на никого!

Кучетата и паяците, които изстреля в мрежата, веднага обрисуваха картинката – узна кой се крие зад аватарите на Джипси и Флеш. Последният отпадна веднага – беше надушил грижливо пазената му тайна – Флеш е дърт педофил и показаното на нужното място и в нужния момент херувимско дупенце щеше да го разсее за тези няколко секунди, които му трябват да ликвидира аватара му. Дори си бе написал програмка, във виртуала оформена като бумеранг, която да стартира в сублимния миг. Но с Джипси нещата стояха много по-зле. Гаднярчето беше кораво – младо, почти на годините на Сит, с пълна фиксация върху гейма, прочут с убийствена концентрация, никакви хобита, почти не излизаше от бърлогата си, оборудвана с най-нова охранителна техника, въобще – захлопната мида. Шестото, а и следващите чувства на Сит му говореха, че това е истинският Изместник, такъв, от какъвто се страхуваше отдавна, макар да не би си признал пред никого. Беше го побеждавал няколко пъти, но в доста по-ранните версии на гейма. Убивал го бе с лекота и наслада, е, разбира се, във виртуалитето. Даваше си сметка, че реалното убийство няма да е така лесно за понасяне, но след толкова виртуална кръв, която бе пролял, и то по най-садистични начини… Беше убеден, че е узрял за „истински екшън“.

Естествено веднага си хакна всички данни по методите за криминално разследване на убийства. Стъписа се. Ченгетата бяха толкова напреднали, че какъвто и сценарий да направеше, в изпреварващия модел винаги накрая го хващаха. Опита с въвеждане на всички най-нови параметри, които можеше да си представи, и все тая! Накрая се озлоби до такава степен, че започна да въвежда абсолютно фантастични способности на убиеца, левитация например – и пак го хващаха!… Взе да си дава сметка, че тези му планове просто миришат на самоубийство, и спря.

Тогава се появи Третия крак. За тоя луд хакер из мрежата се носеха такива небивалици, че Сит го смяташе за маскиран ИИ.

Първо се мярна като някакво анимирано банерче с гърчави въпросчета: „Имате непримирим враг? Не смеете да се отървете от него? Трябва ви желязно алиби?“… и така, все по-натрапчиво, като конска муха. Отначало просто не го видя, рекламите от всякакъв род са не повече от бял шум за истинския геймър. После си даде сметка, че именно това му е нужно – не да укрива следите си като убиец, а да ги афишира, защото си е създал желязно алиби.