Пентаграм

Втурна се, без да губи ценните секунди, когато противникът е зашеметен. Не беше забравил да включи фотоумножителите и оскъдните отблясъци на коридорното осветление бяха достатъчни да види смътна белезникава фигура, която се хвърли към него. Посрещна я с крачна ножица – удар, който отхвърляше противника на метри назад и практически го изключваше. Нищо подобно! Петите му усетиха насреща си нещо, което отгоре е меко, но само няколко сантиметра по-нататък се превръща в непоклатима твърдост. Това не беше човешко същество, но нямаше време за изненада или размисъл. Серията следващи удари имаха по-скоро разузнавателна цел. Противникът само далечно напомняше изправен хуманоид, а всъщност… ааа, Боже мой, каква болка, отникъде гръмотевично се стовари откритието, че стъпалото на единия му крак липсва, не, не е възможно, там има… възможно беше! За да не падне, трябваше да стъпи на костта и да понесе безумния огнен крясък на ужасеното си тяло. Облегнат на стената, която не усети, защото болката бе направила това невъзможно, Уилмър с кристална яснота разбра, че след миг ще бъде убит. Тъпо и безсмислено от Нещо, което дори не беше идентифицирал. Но съществото не бързаше. То приближи крайниците си към раменете му и нови две огнени колесници хукнаха към мозъка на победения полицай. Безсмъртният изрод го бе приковал към стената с металните копия, заместващи крайниците му. Бавно приближи длъгнестата си мутра към лицето му и светлината на малката индикаторна лампичка се оказа достатъчна да види в дигиталните очила на фотоумножителя си безумната архаична грозота на съществото. Зъбите изглеждаха като нещо, което не е за хранене, а за да предизвиква ужас. От зейналото гърло не излизаше тежък зверски дъх, а миришеше на старо, мухлясало мазе. И това не беше дъх, защото създанието не дишаше. То чакаше нещо. Уилмър се опита да не мисли как тези зъби ще се впият в лицето му, ще разкъсат лицевите му мускули… Съществото още повече се наклони към него, но това не бе нападение, а нещо като жест на нетърпение. В мозъка на Бърди започна някакво отваряне, раздипляне, изригване, отсреща някой искаше… нещо…

Разбирането на всичко дойде като мълния и даже за миг изтласка болката някъде назад.

Тая кошмарна рожба на пиянски сън се хранеше с образите на ужаса, които сама предизвикваше. Телепатичният език облизваше паникьосаното въображение на жертвата и гълташе, задавяше се и пак гълташе. Спомни си странния вид на всички жертви. То ги беше рязало и късало не защото това му е нужно, То жадуваше образите, които пораждат умовете на умиращите. И сега, в желанието си да извлече колкото се може повече от гаснещия ум на детектива, То бе отворило широко телепатичното си гърло, без да крие нищо от себе си.

Последното, което Уилмър Бърди успя да види, бе изненаданият съсредоточен поглед, който чудовището впери в малката уебкамера, скрита в косата на полицая. „Филипе…“ Мрак.

М-зог старателно облиза и погълна последните мисли на човека, умиращ, нанизан върху остриетата му, без да откъсва поглед от миниатюрното оченце, скрито сред косите. В древния му мозък, разбира се, нямаше знание за уебкамера или информационна мрежа, но всичко извън материята беше видимо за него. Особено причините и следствията. Това оченце не принадлежеше на умиращия, то водеше към някакво далечно място и един друг човек. Той го проследи с вътрешното си зрение и запомни пътя. После впери поглед в спомена си за стената, каквато бе преди да я пробие пришълецът. Материята неохотно прие старите си молекулярни връзки и се изпъна, гладка и непокътната като по-рано. Кристалът Възел беше защитен и М-зог скоро щеше да се върне, за да довърши Ритуала. А сега трябваше да привърши с онзи Другия.