Филип сияеше. Има една такава порода хора, мислеше си Уилмър, винаги вдъхновени от някаква идея. През миналия век съчинителите са преписвали от тях образа на безумния изобретател. Косата – разрошена, очите – блеснали, думите – препускащи една през друга. След края на хилядолетието, когато масовият човек окончателно разбра, че научните изобретения няма да направят живота му райски, а най-много да го усложнят до непоносимост, изобретателите постепенно от мили чудаци се превърнаха в маниакални садисти, после омръзнаха на всички и престанаха да пълнят страниците на романите. А реалният живот си ги взе обратно. Тук и там непрекъснато се пръкваха хора като Филип, палеха се от поредната представа как светът може да стане по-прилично място за живеене, трошаха си главите и… винаги оставяха нещо след себе си.
Бърди го бе открил при Следствието на Стоунските хакери. Беше виртуален очевидец и онези копелета непременно щяха да му „разглобят хардуера“. Като водещ следовател, Бърди трябваше да преживее три дни затворен с него в малка стаичка, имаща изход само към виртуала. Преживяха ги. Излязоха оттам приятели.
Сега Филип тикаше мръсния си пръст по изображението на стената и гъгниво обясняваше:
– И си представи к'ва красота, летиш над спиралния град и всяка сграда е в различен национален архитектурен стил, спиралата, нали разбираш, я прави реката, а от центъра излизат радиални улици, мамка му, спускаш се към някоя от сградите и всяка врата, всяко прозорче представлява вход към света на тоя етнос – народни игри, нали разбираш, триизмерни възстановки по филмите им, живописни мултимедии, навсякъде пълна обратна връзка, по четирите сетива…
Екранът на Филип наистина си заслужаваше да се види. Медийното платно бе заковано с три криви пирона (откъде, по дяволите, ги е намерил?). Не беше ясно как въобще успява да работи, но платното сочно рисуваше триизмерен полет над огромна речна спирала, просечена от седем изумрудени радиуса, и по бреговете на тази вълниста линия бяха накацали като скъпоценни камъни малки, изящни и изумително различни къщи, всяка от които сякаш звънтеше с индивидуалността си. Симулационната чистота на образа, разбира се, както винаги подвеждаше с брилянтността си, но в този проект имаше нещо, от което ти се иска да замижиш с плътно затворени очи и да се окажеш там.
– Чисто мрежова интифа, братко, наистина, инициатори бяха от „федерацията на малките езици“, нали ги помниш, уебзидарите, дето се бореха за въвеждане на Тоталния превод в мрежата и след като това стана, за известно време като че ли изчезнаха, та един ден…
Бърди се чувстваше неизразимо добре. Знаеше, че го притискат срокове, че всъщност в този момент трябва вече да е съвсем другаде, че в края на краищата никой от шефовете му няма да одобри обсъждането на такъв заплетен случай с външно лице. Но за него Филип не беше външно лице, а много даже вътрешно. Част от собственото му съмнение, че това, на което е посветил живота си, има някакъв човешки смисъл. Филип бе от хората, заради които си заслужаваше да бърка в боклука на кипящия град. Изглежда погледът му бе престанал да излъчва внимание, защото вдъхновеният тип пред него заекна и сякаш се събуди:
– Ама ти май… не си дошъл само за да ме изслушаш… а? – криво се усмихна и подсмръкна. – Казвай кого си заклал тоя път.
– И аз си имам една архитектура в главата – печално отвърна Бърди. – Петоъгълна. Само една сграда е, не е като твоя град, ама ми стига, защото вътре има вече пет трупа… – ръката му привично извади плочката на личния органайзер и го насочи към криво висящото медийно платно. Образът затрептя и се смени с мрачната призма на „Пентагрониум“…