Пентаграм

Но не, те не ме послушаха. Попаднаха в капана на човешката представа за власт и могъщество и си платиха за това. А аз спазвам принципите си и ето ме отново пред вас за хиляден път, и ще продължавам да ви водя по-нататък в мъдрото стопанисване на човешкото стадо. Във века на информационната революция това е предимно изкуството на медията. Или изкуството за медийно производство на реалности. Затова на този знаменателен празник съм поканил и наши кадри от най-влиятелния визуален център – Холивуд.

Мнозина от тях, без да са получили честта да станат едни от нас, са избрали да бъдат в списъка на „очакващите“ обезсмъртяване. Е, те и в това си състояние правят изключително много за правилното обучение на храната. Със задоволство отбелязвам успехите им в романтизирането на нашия образ, превръщането му в идеал за милиони тийнейджъри, макар че според мен попрекалиха с розовите сополи… Добре работят и тези, които снимат филми, посветени на нашето демонизиране и избиване от герои. От нас трябва да продължат да се страхуват, но и трябва да се изпуска парата на безпомощното озлобление, защото, дълго сгъстявано, то поражда вредни идеи, планове и намерения.

Това имах да кажа по повод своята така кръгла годишнина… Мерси… Мерси…

Сега приканвам всички да се фокусират върху трапезата! Това в бокалите ви не е червено вино, драги съратници… Най-отбрана кръв от млади девойки с пикантен примес от менструална… За колегите отдясно: сочна млада плът от финансови брокери и икономисти – напоследък имаме малък излишък от тези кадри…

А за хората – всичко, което са в състояние да си пожелаят.

Man in Black, или Черен човек

Посвещавам този разказ на Александър Карапанчев

заради споделената ни любов към истинската литература

– И какво казваш, писател си, а?

Никой не беше нахлувал през разбитата врата, не беше го осветявал с прожектор, не беше му извивал ръцете зад гърба. Всичко беше толкова сиво и се развиваше в тишина, от която те побиват тръпки, и ужасът, който следва, е безпричинен и безграничен…

А пък Джон Петрович наистина се смяташе за писател. И имаше основателни причини за това, подредени в специална лавица на библиотеката му. Десетки книги на руски и на английски. Руските – с името Иван Петрович, английските – с името Джон Питърс. Ярки корици с мускулести астронавти и разопаковани дами… Да бъдеш писател, се иска да си наблюдателен, да чуваш и да запомняш. А такова чувство на ужас, когато ежедневността на ставащото те кара да полудяваш, не помнеше. И това безумно желание да си затвори очите и да се събуди в друга реалност… Коленете му не трепереха, не, те се подгъваха. И ръцете му не се потяха и не се тресяха, просто бяха станали съвсем студени и видимо синееха.

Човекът в черно – досущ като от филма, в демонстративно черното си дълго палто, в черната си шапка с черна копринена лента и черни панталони, безупречно положени върху блестящи черни обувки – беззвучно пристъпваше по паркета. И, о, боже, беше с черни ръкавици! Без да ги сваля, той плъзгаше черен пръст по цветните гръбчета на книгите.

– Пи-писател съм – заекна Джон Петрович.

– Писател – това е добре. Писателите са ни нужни. Писателите, да ти кажа откровено, наистина са инженери на човешките души. Ама и колко души развалиха разните му инженерчета с купени дипломи…

– Аз имам висше образование – обидено надигна глас Джон Петрович. – Пет години учих.

– Не говорим за теб – махна с черна ръкавица черният човек. – Ти си писател, за разлика от тях. Нали така?

Джон не се обиди на „ти“-то. Веднага му беше станало ясно, че този в черното може, на него му е разрешено като представител на висши инстанции.

– Да, писател – тоя път успя да не заекне.

– Е, кажи ми ти, писателю, за какво е например тази книга?

Джон се надигна да види по-добре – пустите му корици толкова си приличаха, и подхвана:

– Тук моят герой попада в миналото и започва да поправя историята. Обхожда цялата земя, завоюва почитта и уважението на хората и става…

– Стоп! Ти не ме разбра, писателю мой, аз не те карам да конспектираш кой къде е отишъл и каква я е свършил. Кратко и ясно ми кажи: за какво всъщност е тази книга? Защо е написана?

Петрович съобрази, че да си признае тук за какво е написана тази книга би било крайно неразумно. То това се прави с приятели на чашка, когато има банкет по повод на ново издание. Тогава можеш да се изхилиш цинично и да заявиш, че е писана „за пари“, ама вие, като приятели, не я четете, тя не е за вас, за балъците е. А на тоя в черното какво да му обясниш?