Пентаграм

– Един мой познат от Южна Америка – продължаваше неканеният гост – разказваше, че книгата може да е за дългото пътешествие и завръщането у дома. Помниш ли Одисей? Или за дългата война и как завършва всичко. Или пък за търсенето на нещо важно и неговото намиране. Или за бога, който в края на краищата умира за нас. И знаеш ли, моят познат винаги можеше лесно да обясни своите книги. Ами ти? Нали си писател? Ето например, вземи тази… За какво е? Да не би да говори за любовта?

– Е… там има любовна линия…

– А, само линия, значи не е за любовта. Може би е за дружбата тогава? За онази мъжка дружба, която кара приятелите да се хвърлят един за друг и в огън, и във вода? Когато изведнъж пристига телеграма: „Приятелю, на помощ!“, ти зарязваш всичко и отиваш да спасяваш… Това един американец ми го разправяше. Много весел писател беше. И така, за дружбата ли е, а?

Джон Петрович сбърчи вежди в усилие да си спомни какво именно се случваше в тая книга. Ама май че не успя съвсем. Какви дружби можеше да има един планетарен император? Той си има поданици, а приятели… нещо не се връзва…

– Жалко… Не е за дружбата, не е за любовта… Може пък да е за възпитанието? За порастването на героя, за неговото развитие? Тогава това е полезна и нужна книга. Е?… Пак не? В такъв случай за какво, по дяволите, си я писал? Давай накъсо!

Джон трепна като от изплющяване на камшик и каза честно:

– Тази е написана заради попадането в миналото и неговото преправяне.

Черният човек гнусливо запрати томчето в ъгъла.

– А тази?

– Бойна фантастика.

– И какво? Целият смисъл на книгата е в това, че всички се избиват?

– Главният герой накрая оцелява.

– Ами тази?

– Това е космическа опера.

– Опера ли? Да не е в стихове? – гостът даже разлисти няколко страници, видимо заинтригуван.

– Не, това е просто голям роман за полети в космоса.

– Научна фантастика? Човекът, изправен пред пространството и времето?

– Н-не – отново заекна Джон Петрович. – Пирати, борба за власт и мащабни сражения, но в космоса.

– Тъй… Ами тази?

– Това е хумористична фантастика.

– Искаш да кажеш, писана заради смеха?… Е, какво пък… и чесалка за гърба понякога е нужна на човека, както и килимче в банята…

Мъжът в черно се разтъпка из стаята, вгледан в шарените корици на книгите. Плъзна пръсти по клавишите на включения компютър. Мръдна завесите, така че да влезе слънчев лъч. Беше мрачен и съсредоточен. Джон Петрович обречено го следеше с поглед в очакване на неизвестно какво. Под мишниците му беше мокро и студено. Изведнъж Джон (то кое ли в тая история не беше „изведнъж“) се усети като празна шахта, в която пропада с беззвучен писък. Лети надолу с гърба и стига дъното, където го чака нещо мъничко и топло… Чака го онова желание от младите му години да напише книга за всичко, което наистина липсва в човешкия живот… за онова бъдеще, в което никой не зависи от другия, а се стреми към него, защото това е увлекателно и те прави по-богат с нещо отвъд парите и притежанието…

– Поне достатъчно ли си грамотен? – тихо попита гостът.

– Завършил съм педагогика! – гордо изпъна гръбнак Петрович.

– Е, какво пък… ще се наложи да поработим… Който дълго се мъчи, може и да сполучи. Нали тъй? Ти вземи поразтреби тук, докато ме няма. След някой час ще намина отново. И ще поработим. Ех, как ще поработим!… – той звучно плесна с ръкавиците си и ведно със звука изчезна.

Джон Питърс облекчено въздъхна. Изправи се бавно пред стената на библиотеката си. В ъгъла самотно шаренееше купчинка книги. Пусто…

– И какво беше това? – изрече на глас той.

– Не какво, ами – кой! – чу се откъм тавана. – Аз съм твоят муз, ясно ли е? На някои им пращат музи, а на тебе – мен… Така че до скорошна среща, писателче. Предстои ни яко писане!

Време разделно, или ако Чудомир беше доживял…

От всичко на света най-обичам тези фантастични съботни следобеди. Мама вече е разчистила трапезата от обилния обяд, сипала е първите чашки домашна сливовица и на верандата оставаме само мъжете – Татко, дядо, вуйчо Грую и този път като приятна изненада – чичо Койчо, дето миналата година се върна от корабите – обиколил бил свят и половина, вика дядо.

Никой не ме гони в другата стая – и аз, тупарлакът, съм утрешен мъж, вика тате, нека се уча на мъжки приказки. Много ми се иска да бъда днешен мъж, ама като не може, съм съгласен и на утрешен. Важното е, че ме имат за свой и ме оставят на трапезата да стоя на отделен стол.

Отначало винаги започват с разни глупости за разни жени или правене на пари, тате вика, че било важно, ама аз хич не ги слушам. К’во значение има на коя ù бил по-голям балконът, на коя задният двор. Няма да живея при нея я! Пък и за парите, все някакви „прецакани“ и „изработени“ хора споменават, нищо не им се разбира. Виж, като заговорят за политиката на далечни страни, това чакам!!! Това Америка, това Русия, това Африка, там стават интересните работи…