Пентаграм

Дружен смях разтърси трапезата. Щом почнат да се хилят, значи ще наченат пак ония другите разговори. Аз пък ще взема да изляза на улицата да си поиграя на марсианци и веганци. Целият град ми е за игра, откак обявиха, че е отворен пътят към Европа и всички заминаха за там. Помня, когато една сутрин видяхме, че сме сами, тате се изправи и гордо извика: „Да не ми е името Аспарух, ако напусна тази земя, ако ще да съм последният!“. И погледна към мен. Знам какво си мисли, ама аз смятам да се изуча и да напусна тази страна. Може да стана голям човек.

Я руски марсианец, я американски веганец.

Ад

В средата на улица „Поприще“ се появи човек. Отникъде, просто възникна като изображение върху фотохартия, пусната в проявител. И като че ли черно-бял. Като се вгледах, разбрах, че само костюмът му беше такъв. Лицето си имаше цвят, ако не се смята пребледняването.

Бях тръгнал да си купя цигари от отсрещната будка, горещина от средата на деня бе разгонила хората, така че бях практически единственият свидетел. Нямах съмнения за халюцинации, ставащото си беше факт и не ми оставаше нищо друго, освен да се приближа и да разбера повече. Топлинен удар също изключих, защото току-що бях излязъл от прохладния апартамент.

Приближих се и човечецът, защото това беше именно средностатистически човечец, ме погледна с надежда. В паметта ми неволно изплува стария приятел Юри и неговата любима наука „средология“. „Нищо средно не е вредно“ – повдигаше саркастичен пръст той, допълваше „А всичко средно е редно!“ и завършваше с въпроса: „Ако имаш два стола, къде ще седнеш?“. Или отсичаше: „На средния – среден…!“ – размахал среден пръст. Но това беше на младини, сега всички страстно се правим на средни – другото не е здравословно.

Изкашлях се комуникативно:

– Извинете, вие откъде сте?

Той ме изгледа, а по лицето му се бореха емоции:

– Току-що умрях. Вие дявол ли сте?

Ето един наистина слънчасал. Кога пък успя толкова бързо?

– Виж, човече, май имаш проблем, хайде да влезем в кафенето отсреща, има климатик!

– Знаех си аз, че ако отвъдното съществува, ще ида направо в ада… – мърмореше гостът, но се остави да го поведа към стъклената врата.

Отдавна смятах да се обзаведа с личен луд. Бат Ваню си имаше поне трима, те му бяха постоянен източник на истории и абсурдистки реплики, които той споделяше пред компанията. Това беше шансът и аз да си имам такъв екземпляр, още повече че моят правеше и чудеса.

– Та казваш, току-що умря? – приятелски подхващам приказка аз.

– Последното, което помня, преди да се появя тук, беше, че умирам в леглото си и си мисля дали наистина има съществувание след смъртта, както твърдят някои. Ако си бил вярвал в божието слово, си щял да отидеш в рая, ако не, в ада.

Хитро се усмихвам, толкова години четене на фантастика би трябвало да ми свърши работа…

– И тоя свят, където си живял… също България ли е?

– Какво е това България?

– Държавата, в която се намираш.

– Какво е това държава? Нещо като кръг на ада ли?

– Абе вие там нямате ли си различни народи, езици, всички на български ли говорите?

– Никога не ми е минавало през ума, че езиците могат да бъдат различни, на цялата ни планета езикът е един и същ.

Я па тоя, планетарна хармония му се прищяло!

– И той е български?

– Не знам, сигурно щом душата ми мине отвъд, научава местния език.

– И според вашите познавачи на отвъдното, какво се случва с вас в Ада? – влизам в тон с играта.

– Ами пълно е с дяволи, които ни измъчват. Ти сигурно си някакъв гид и трябва да ме въведеш в обстановката.

Дъвча устни замислено. Защо пък не, ролята на гид дава възможности.

– Питай какво те интересува, но казани и огньове не мога да ти осигуря.

– Какви казани, какви огньове, работата на дяволите е да ни правят живота мъчителен.

– Така ли? И по какъв начин?

– Доколкото си спомням… създали са ред, който за нас е ужасен.

– Например?

– Например, говорят ти неща, които не са действителност, правят ти неща, от които боли, държат те в положение, което причинява страдание, не ти разрешават неща, които са ти нужни.

– Искаш да кажеш: лъжат, бият, принуждават?

– Както ги казваш тези думи, разбирам, че много добре владееш същностите им…

– Ами разбира се, че ги знам, цял живот ги правя и ми ги правят!

– Знаех си аз, че си дявол!

– Е, понякога ми викат „голям гявол“, ама не съм чак толкова òправен.

– И, значи, признаваш, че си правите такива неща един на друг?

Вече ме вбесява тоя! Кипвам:

– Да се лъжем ли? Че то без това няма да има политика, търговия, реклама, договори, правила, в края на краищата! А сигурно и изкуство…

– Защо, ние, живите, си имаме изкуство, и никой не лъже никого. А онова с болката?

– Ами има едни лоши хора, които за удоволствие или защото искат да вземат нещо, пребиват някой човечец. Ама аз не съм от тях!

– Знаех си аз, знаех си… – стене почти речитативно оня.

Май трябва да сменя темата.