Пентаграм

Баюн отиде до гишето на седми отдел и повтори молбата си. Дежурният се обади по селектора, поговори няколко минути и съобщи на Баюн, че ще трябва да почака десетина минути, докато стане възможно да съобщят на господин консултанта. Баюн кимна, осведоми се къде е тоалетната, и се отправи натам.

До този момент той усещаше само чудовищното напрежение на човек, който с ръце задържа срутваща се стена. Стената бяха неговите чувства. Последните капки от усилията му я сдържаха, докато той се добере до тоалетната, да се заключи вътре и да приседне върху капака на чинията. После стената рухна.

Баюн се облегна назад върху някаква тръба. Разкопча яката си, но не почувства облекчение. В гърлото пулсираше нещо плътно и остро. Нещо с цвета на окървавени дрехи. Пред разфокусирания поглед танцуваше раздутият юмрук на Ломит, който се стовари… Не, не върху Баюн. Това беше твърде малко. Той рухна върху целия свят. После… едно трудно преглъщане, едно притискане на лицето върху грапавата мазилка – и край. Върна се хладнокръвието, нарушавано само от заглъхващия трепет на тялото. Какво толкова го беше потресло всъщност? Това, че в Контролицията не си поплюват, му беше известно отдавна. Но всичко, което беше чувал, се отнасяше за разпитите на предатели на нацията, на кондафски шпиони, които са загубили нравствения си облик… Какво беше загубил човекът на стола? Лицето си? И именно Ломит ли трябваше да му го върне? Може би за да му предложи своето?!

Тези мисли не бяха единствени в главата му. Някъде отзад течаха други, много по-бързи. Не диктовки на Предписанието. Избликваха като фонтани от пукнатините на неосъзнатото и с тъмни гъсти струи заливаха съзнанието… „В нангарската икономика – иронично танцуваше лицето на Комран, – дълбоко изгодна и нравствена!“, „Но Сироган не може да бъде записан на грамофон, Комран-чи“ – летеше в обратна посока Дозиюш, „Играта, моята игра…“ – хрипкаво умираше Лотикс, „Нищо, всички сме бледи пред Същността“ – отговаряше Дилетиле и обнадеждено обръщаше другото си лице…

Човекът на стола.

Ломит.

Президент-стратегът, на когото служеше Ломит и когото Баюн за пръв път нарече хитър мръсник.

Баюн излезе в коридора. Отиде до гишето. Съобщиха му, че ще бъде приет. Дадоха му пропуск. Измина необходимия брой коридори и стълби (пътят тук все пак беше по-кратък, отколкото в Храма). Влезе в кабинета при Лан Фартат.

– Седнете, аналитик-стратег – учтиво каза Лан Фартат.

Баюн седна. Очакваното предписано раздвоение сега беше някак по-бледо. Нищо чудно. Този път бившият пилот не се бореше със себе си. Доброволно, с пълно съгласие, той отстъпи пътя на Предписанието.

– Прощавайте, че идвам с такова закъснение, господин консултант.

– Без титли, господин Баюн, и дори, бих предложил, без „господин“. Действително, очаквах ви по-рано. Надявах се, че ще дойдете още сутринта.

– Засега ще запазя учтивата форма, господин конс… извинете, господин Фартат. А що се отнася до идването ми, държах първо да се наспя. Съгласете се, че когато човек е пътувал цяла нощ с влак, а преди това три денонощия с подводница… Това ви е известно навярно. И не само това, нали?

Лан Фартат го гледаше с внимателна вежливост.

– Радвам се, че намираме общ език, Баюн… добре, господин Баюн… засега. В такъв случай, струва ми се, можем да говорим с открити истини. Нищо повече не ми е известно. Дори и фактът за вашето пристигане с подводница беше съмнителен. Поради това не ви арестувах, въпреки че появата ви след такова мистично изчезване е… достатъчно подозрителна. Но…

– Но моето поведение след завръщането не даваше никакви поводи за арестуване, нали? Аз не се укривах, не се свързвах с подозрителни личности и т.н. Аз се прибрах в къщи, наспах се, а след това дойдох, както виждате, тук. Между другото вашите служители, които ме следяха, са бездарни. Повярвайте ми, десет пъти можех да се отърва от тях.

Фартат изглеждаше леко шокиран. Съвсем леко.

– Вие сте досетлив повече, отколкото предполагах, господин Баюн. Харесвате ми. Чисто субективно, разбира се.

Баюн се усмихна. Почти същия комплимент беше получил от Комран. Явно умението му да се харесва печелеше почитатели.

– Господин Фартат, знаете ли, най-лесно човек прави впечатление, когато се „досеща“ за предвидени неща. Всичко беше едно логическо… пророчество, ако щете. В края на краищата целта ми беше именно да не ви давам повод за арестуване…

– Ясно. Ето ви тогава едно допълнение към вашето пророчество, господин Баюн. Бездарните, според вашия израз, агенти проверяваха само дали ще се стараете да се освободите от тях. А те бяха придружени от други, които едва ли сте забелязали.

– Едва ли – съгласи се Баюн.