Пентаграм

Той разглеждаше Лан Фартат. Ръководителят на Контролицията и фактически неин създател. Съратникът на Презитега от самия Прелом. Конструкторът на държавната власт. Макар и неофициален, широко известен беше неговият обтекаем девиз: „Всички граждани в нашата страна имат право на контрол и ние сме длъжни да им го осигурим“. Продълговатото фино лице на Фартат излъчваше образованост и тънко познание на живота. Доста оредялата и потъмняла от възрастта коса в абсолютен порядък раираше безупречния му череп. А ясните очи бяха толкова внимателни, че можеха да минат за равнодушни. И като последно допълнение цивилният костюм създаваше чувство за геометрична точност на кройката, вярна до неестественост.

– И така, Баюн Глордах, двадесет и шест годишен, аналитик-стратег в секретния отдел на Фелдстратегиума – той бавно положи листа с данните върху масата, – вие се завърнахте. И тъй като сте гражданин на Велик Нангар, вие имате право на контрол, който ще ви осигури нашата скромна институция. Доколкото разбирам от доброволното ви идване тук – Фартат прекъсна за секунда фразата си с ненадейно красива усмивка, – вие желаете да подпомогнете нашата работа с подробен разказ за двадесетдневното си отсъствие. Правилно ли ви разбирам?

Предписанието неуловимо плъзна пръсти по невидимите си картотеки и измъкна върху екрана на поведението най-подходящата мимика, най-естествения глас, с който разговарят умните и съобразителни офицери в нангарската армия, най-скромната усмивка, с която Баюн да каже:

– Напълно, господин Фартат.

– В такъв случай аз цял съм в слух.

Баюн започна да разказва истината. Или почти цялата истина. С малката разлика за Лотикс, който в разказа пред Дилетиле беше загинал при падането на самолета, а сега умираше в силните ръце на Баюн, които биха настигнали всеки подобен предател. Описа хитрия и коварен Дилетиле, който, получил съгласието на Баюн, е бил убеден, че действително го е направил свой агент…

Истинският Баюн слушаше тази невероятно искрена и откровена своя изповед и почти беше готов да повярва – толкова логично и истинно звучеше всичко. Лан Фартат, великият комбинатор на нангарската политическа машина, започваше да вярва. Финото му лице за секунда доби глуповат оттенък. Той се изумяваше на своето доверие. Може би затова ръцете му нервно запрелистваха папката с досието на Баюн.

– Момент, господин Баюн. Доколкото разбирам, възложена ви е невероятно висока мисия, емисар на самия Дилетиле…

– Малко повече, господин Фартат – вежливо го прекъсна Баюн. – Контрольор и нещо като инспектор. Емисарите се връщат, а аз оставам.

– Добре. Контрольор. Хм… в известен смисъл сме колеги, значи. В такъв случай вероятно се досещате за моето известно недоумение от разказа ви…

– Предполагам го, господин Фартат. Но все пак бих искал по-конкретно.

– Ще се конкретизирам, господин Баюн – меко каза консултантът. – Особено ако престанете да ме прекъсвате.

Внезапно той стана. Наведе се през бюрото си. Лицето му се оказа близо до лицето на Баюн. Изчезна приятелската усмивка. Подпрян в ръбовете на бюрото, той заговори:

– Аз познавам Дилетиле лично – преди войната се срещахме на дипломатически приеми. Това бяха от онези приеми, в които участниците, особено ако са противници, имат възможност да разговарят дълго и толкова откровено, колкото им позволява тяхната игра – извинете за баналния израз. Знам достатъчно за Дилетиле, за този умен фанатик, който търпеливо проверява не само хората си, но и тяхното родословие до прадядото включително. А той има много добри хора. Но не на тях, а на вас възлага функциите на контрольор. На вас, който сте попаднали на Ампай при подозрителни и непроверими обстоятелства. Непроверими! Старият Дилетиле настръхва от тази дума. Аз също.

Той седна. Без да възобнови усмивката си. Без да сваля поглед от Баюн. Баюн мълчеше, следейки тактиката на Предписанието. Внимателно построената комбинация се развиваше безпогрешно. С неуместното прекъсване на репликата Фартат получи възможност да постави Баюн в неудобно положение. Следваше една естествена внезапна атака, целяща да обърка стратега. Лан Фартат не пропусна да направи това и сега очакваше отговор.

– Очаквам отговора ви, Баюн.

„Вече без господин“ – помисли си Баюн и с нахална усмивка каза:

– Но вие не сте задали въпрос, господин Фартат. Вие само коментирахте своето недоумение. Трябваше ли аз от своя страна да коментирам вашия коментар?

В очите на Фартат се мярна раздразнение, после учудване и дори известно уважение. После изразът им стана пак такъв, какъвто беше в началото на разговора.

– Все пак отговорете ми, господин Баюн. Много държа. Смисълът на въпроса ми е достатъчно ясен, пък и героичните пози са излишни. Поне на мен така ми се струва.

Баюн леко присви очи.