Баюн внимателно поведе разговора между нови брегове. Тонът на разговора стана достатъчно интимен, за да може той с чистосърдечен стил да заговори за себе си. Баюн нахвърляше словесни щрихи в най-неочаквани места. Постепенно започна да се осъществява едно сложно платно, един неуверен, колеблив портрет. Идеали, преди всичко идеали, а после тяхната ерозия. Така вятърът разрушава скалите, стояли непоклатимо в нангарските равнини. Вятърът на живота налита върху завършилия школата младеж, изминал по-късно за кратко време пътя към най-високите нива на обществото. Пирамидата от натрупани идеали започва да се руши в най-слабите си места. Често някой по-тежък идеал се срутва от мястото си и полита надолу, довършвайки разрушението на слабите и нетрайни основи. В пясък се превръщат и падащите отвисоко скали. А оцелелите стърчат самотни, болезнено остри като спомен за старата пирамида. Постепенно потъват сред еднаквите цинични дюни, които вятърът на живота може да размести, но не да ги разруши, защото вече е постигнал най-силното разрушение. Пясъкът, от който са съставени.
Баюн беше привършил, но Фартат още мълчеше. Равните му бели зъби замислено хапеха точно очертаната устна. Очите може би за пръв път тази вечер напрегнато се вглеждаха не в другия, а в себе си. После заговори – тихо, като че ли на себе си.
Да, той няма да скрие, че вижда един узрял не според годините си млад мъж. И това го радва. За него съжалението винаги е придружавало необходимостта да се вземат мерки срещу младите бунтари, които попадаха в Контролицията. Идеалите, в това господин Фартат е дълбоко убеден, са абсолютно необходими за съзряващия човек. Трябва отнякъде да се започне. Трябва да има стъпала, от които да се отблъснеш нагоре. Но според идеалите не може да се живее, без дух да остане, колкото и да е жалко! Те са обща представа за най-добрата възможна картина на света. А той на практика се оказва съставен от огромно количество дребни неща. Човекът е принуден именно от тях да съставя живота си, а не от общите представи. И тук, Баюн-чи, се крие клопката. Великата трагедия. Предопределеността на човека. Вместо той да прави нещата – те правят него. Те са се научили на това много преди той да се роди. Преимуществото, че е разумен, не му помага да надхитри безсмъртната им практика. Затова идеалите в един момент се оказват вреден товар, който повече не може да бъде влачен по нанагорнището на живота.
Тук именно е изпитът на зрелостта, Баюн-чи. Или оставаш с товара и той рано или късно те смъква в подземията на Контролицията или подобна институция, която неизбежно съществува… Или, освободен от бремето, се понасяш нагоре, където може да има финален връх. Връх, а не подземие, нали? Има и нещо друго, Баюн-чи. Хората искат да бъдат еднакви. Не защото не обичат прогреса или са лоши по натура. Не, те просто са като скачените съдове в опитите на Онторах. Повечето в един от тях предизвиква движение от него към другите, които имат по-малко. На това се крепи движението в света ни. Нашата скъпа Контролиция изпълнява ролята на онези тръбички, които свързват всеки с всеки, които дават възможност за доближаване до равновесието, без да се опасява, че то ще бъде достигнато. Дори съвсем еднаквите амбиции предизвикват различни постижения, различни достояния, а оттам – необходимостта да се прелива от някой към някого…
Колко сложно, помисли си Баюн. Колко много думи са необходими на разумния човек, за да нагоди разума към целите си. Ето как буквално се наслаждава Лан Фартат на гласа си, разливащ мъдростта на житейската си философия. С невероятна яснота Баюн разбра, че пред него се намира особено опасен враг. Още не знаеше дали това е негов извод или на Предписанието, сега това нямаше значение. Лан Фартат му беше ясен – от словоохотливото си желание да се самообясни до безапелационната си жестокост към тези, които не желаят да направят това.
– Да, наистина, господин Фартат – прекъсна мислите на Баюн собственият му глас. – Вие се ориентирате в тази сложност по начин, който умът ми не го побира.
Фартат трепна. Внимателно се вслуша, не откри ирония и се усмихна доверително.
– Аз съм политик, Баюн-чи. Зрелият човек трябва да бъде зрял политик. Политиката е онова шесто чувство, което безпогрешно намира път в тоя сложен свят. Останалото е маскировка. Всичко – и моят несъмнено важен пост, и личният ми живот. Така е, Баюн-чи.
Стратегът замислено и печално кимна.
– Завиждам ви, господин Фартат. Простете за искреността, но ви завиждам. Всичко при вас е ясно, всичко е разпределено. А аз се оказах, поради случайност или кой знае как, в напълно неопределено положение.
– О, не, Баюн-чи – с усмивка го прекъсна консултантът. – Тъкмо напротив, аз би трябвало да ви завиждам. Вашето положение е повече от чудесно. На вашата възраст аз дори не можех да мечтая за такова стечение на обстоятелствата.
Баюн внесе в погледа си недоумение. Със същата добродушно-покровителствена усмивка Фартат започна да разяснява.