Пентаграм

– Героизъм? Не уважавам особено тази дума. Прощавайте, ако съм ви засегнал. – Фартат действително се понамръщи – имаше героично минало и навярно се гордееше с него. – А що се отнася до Дилетиле, всичко се свежда до едно просто умение, на което пак той ме е учил в Едносъщното училище. Умение да се харесвам на хората. Така, както се харесвам на вас в момента. Дори вие ми вярвате, господин Фартат, въпреки цялото си нежелание. А какво да каже старият Дилетиле, който след толкова години отново среща своя ученик? И то такъв, какъвто би искал да го види. Добавете към това и факта, че старият Дилетиле все пак се нуждае от човек, на когото да вярва без тези дълбоки проверки, които само засилват подозренията. Вие можете да влезете в положението му, господин Фартат. Нали също се нуждаете от такъв човек. Също искате да вярвате на някого.

Лан Фартат го слушаше внимателно, без усмивка. Без да изпуска очите му, Баюн стана и на свой ред се наведе през бюрото.

– Всички около вас са толкова оплетени в игри и игрички, че от двеста крачки личи колко малко доверие заслужават. Дори за живота с тях не може да се говори просто така, без определена скрита цел. Ето защо ми вярваше старият Дилетиле. Ето защо и вие ми вярвате. Вие знаете, че аз не играя своя игра, нито играта на Кондаф, чиято позиция е бита. Вие знаете, че можете да ми се доверите. Знаете, че няма да ви предам. Знаете, че можете да ми вярвате, защото и аз ви вярвам.

Баюн рязко се обърна, направи няколко крачки към стената и отново се върна до бюрото. Това беше достатъчно, за да може Фартат да се освободи от обхваналото го вцепенение. За втори път Баюн разбра, че може и това. Но ако в предишния случай с Йохат имаше физически допир, то сега този дуел с очи можеше да означава само едно – Демона беше дал на своята жертва и частична (или по-скоро епизодична) способност за хипноза, прилагана от Предписанието в някакви ясни само за него върхови моменти.

Чакай, мълниеносно си мислеше Баюн, докато Фартат, изтълкувал състоянието си като умора, разтриваше челото си. Трябва в края на краищата да се опитам да разбера какво иска това Предписание. И аз какво искам, наистина, аз какво искам?

Този въпрос го опари отвътре. Стори му се, че по лицето му е избила издайническа червенина. Без дух да остана, какво искам аз? Сега? Какво?

Преди Демона исках да стана пилот. Да летя на все по-модерни самолети. Все по-нависоко. А сега, когато научих толкова неща за света под самолета, и най-високият полет загуби своето очарование. В света под самолета имаше безкрайна сложност от маршрути, невидими виражи и пикирания, опасни вибрации в крилата на мисълта. Имаше стремителни издигания в свещ нагоре, нагоре, до почти пълното заглъхване на турбините, и веднага след това – хоризонтален безветрен полет в облаците на неизвестни отношения, където никой не знае къде е горе и долу. Това няма значение.

Ето сега този кабинет, този елегантен, възпитан човек с уморено лице беше неговият неповторим вираж. Наистина, моторът на Баюн беше чужд, с неизвестна мощност, но крилата и кормилото, с които той извърши виража, бяха негови. Те уверено бяха превърнали въздуха от враг в приятел и победата им принадлежеше.

Лан Фартат, аеродинамичният Лан, както го наричаха сподвижниците му на политическата арена, който въртеше цялата сложна система на Контролицията, беше седнал пред Баюн с безволно вдигната глава, без да мига с красивите си очи. Баюн разбра, че иска още нещо. Да разлюшка още повече този задкулисен държавен гений. Да направи невероятното. Да го накара да говори това, което мисли.

Нещо повече – той почти разбираше как може да стане това. Трябваше малко да отстъпи от своята идеално защитена позиция. Вече се налагаше. В този образ Баюн беше прекалено съвършен, по-съвършен от събеседника си. Фартат едва ли би могъл да му прости. Трябваше отстъпление. Нужна беше една безпогрешна грешка. Или няколко. Или цяла система, в която грешките толкова се преплитат със съвършенството, че предизвикват снизходително доверие и желание за поучителна откровеност… Предписанието беше съгласно.