Песента на Тъмния ангел

— Амилия може и да се е борила — продължи Корбет, опитвайки се да не се разсейва от хлипането на Форбър, — но всичко е свършило за секунди. Примката се е затегнала около врата й, конят, на който е седяла, се е отместил и тя е увиснала на въжето… — той си пое дълбоко дъх. — Тогава ти, отче, си претърсил кесията й, но не си намерил вътре нищо освен няколко напоени с парфюм торбички. Прибрал си ги. След това си препуснал към селото и в покрайнините му си се натъкнал на минувачи. Те видели коня на пекаря и някаква увита в плащ фигура, яздеща странично, и решили, че това е Амилия Форбър. Всички знаем, че църквата е в края на селото… — Корбет замълча и се опита да улови погледа на Ранулф.

Отец Августин вече изобщо не криеше злобата си. От кроткия енорийски свещеник нямаше и следа. „Дали няма нож?“ — запита се кралският пратеник, спомняйки си за Дьо Лус, каноникът от „Сейнт Пол“, който го беше ранил и му беше оставил белега, който все още носеше.

— В края на селото — продължи Корбет, ставайки от масата — си изоставил коня и си се шмугнал в църквата — той тръгна към свещеника, но вече беше твърде късно.

Изведнъж отец Августин скочи на крака и преди кралският пратеник да успее да извика, преодоля няколкото крачки, които го деляха от лейди Алис.

— Върни се на мястото си, отче! — нареди Корбет.

— Върни се на мястото си! Върни се на мястото си! — повтори иронично свещеникът, а после сведе глава, забивайки брадичка в гърдите си.

В това време Кечпоул се окопити и се накани да стане, но отец Августин измъкна ръка изпод наметалото си и допря острието на камата си до гърлото на лейди Алис.

— Не мърдай, милейди! — прошепна свещеникът.

— Не ставай глупак! — изкрещя Корбет.

— Не ставай глупак! — продължи да му се подиграва отец Августин. — Ама че си тъп, чиновнико! А колкото до вярното ти псе — той кимна по посока на Ранулф, — можеш да му кажеш да си сложи ръцете на масата. Хайде!

Свещеникът заби върха на камата си в шията на лейди Алис и по нея се процеди тънка струйка кръв. Господарката на имението простена. После се опита да се освободи, но отец Августин я държеше здраво.

— Внимавай, Ранулф! — извика Корбет. — Ще я убие, без да му мигне окото!

— И още как! — обади се свещеникът, а очите му се стрелнаха наоколо като очите на хванато в капан животно. — Не разбираш, Хю. Никой от вас не разбира! Съкровището ми принадлежи. То ме обсеби още от първия ден, в който чух за него. Разбира се, отначало си мислех, че мога да го забравя. Станах свещеник — отец Августин се почука по главата, — но гласовете на предците ми продължиха да ми говорят. Кълна се, че се опитах да го забравя.

Ранулф направи крачка напред, но свещеникът заби камата си още по-надълбоко в плътта на лейди Алис.

— За Бога, човече! — просъска Гърни, мятайки гневни погледи към помощника на Корбет.

Кралският пратеник отчаяно се взря в лицето на лейди Алис. Господарката на имението беше пребледняла от страх и изглеждаше на път да припадне. Камата на отец Августин се помести към гръкляна й, оставяйки след себе си червена следа, а там, където гърлото й беше порязано — и едно малко мехурче кръв. Свещеникът заговори сякаш на себе си.

— Опитах се — промълви той. — Наистина се опитах да заглуша гласовете. Мислех си, че любовта на жена може да помогне, но тя ме предаде — забременя — отец Августин вдигна глава и се озъби. — Тъпата кучка искаше да се откажа от духовния си сан — той впери очи в горкия пекар. — Чудесно стана, че се омъжи за теб!

— Аз я обичах — прошепна Форбър. — Ах, ти, проклетнико! Аз наистина я обичах!

Корбет върна пекаря обратно в стола му и едва доловимо поклати глава по посока на Ранулф и Кечпоул, които напрегнато очакваха сигнала му. Свещеникът погледна към Селдич, но треперещото и оросено от капчици пот лице на доктора подсказваше, че той не е боец.

— Остави жената на мира! — примоли се Корбет.

— О, ще го сторя! — усмихна се отец Августин. — Ще отидем заедно, Корбет! Може би пък заслужаваш да получиш част от съкровището… Сигурно и ти като мен вече знаеш къде се намира то, но аз го открих пръв! — гласът на свещеника прозвуча като гласа на някое разглезено дете. — Да, пръв го открих! Ах, тези глупави, дебели монахини! Един ден, по време на служба, както си стоях в олтара, изведнъж видях потира от съкровището на крал Джон! — той впери ококорените си очи в Корбет, сякаш чакаше одобрението му. — Тогава разбрах, че гласовете са били прави. Господ ми показваше — разбира се, по свой собствен начин — че съкровището наистина ми принадлежи. Ръцете ме засърбяха за онзи потир. И така, аз започнах да претърсвам гробовете, Убежището… После обаче пристигна онова копеле Мънк! О, той си мислеше, че е много умен, но аз повече се боях от помощника му. Да, Сердик беше по-опасен, защото беше ходил на литургия в манастира и беше видял потира…

Лейди Алис вече се беше вцепенила от страх, очите й се бяха оцъклили, а лицето й се беше превърнало в напрегната маска.

— Пусни жената, моля те! — примоли се отново Корбет.