Песента на Тъмния ангел

— Изчезване ли? — той потри бузата си с пръсти. — Не, не мисля. Всъщност смятам, че това е последното убийство, което трябва да разкрием — кралският пратеник остави парчето пергамент на масата. — Разбирате ли, ако Алан от Блатото е скрил своята част от съкровището там, където си мисля, че я е скрил, той определено е имал нужда от съучастник. Някой, който да му помогне при пренасянето на скъпоценните вещи до скривалището им. Някой, който не е будел подозрения — Корбет вяло се усмихна на сър Саймън. — И в онзи случай това отново се е оказал енорийският свещеник — отец Джеймс — той потупа документа. — Това е поредната причина, поради която отец Августин е дошъл в Хънстън. Той вероятно е знаел за отец Джеймс. После е видял потира в манастира и се е зачудил дали пък в селската църква не са скрити още такива скъпоценности. Обзалагам се, че е преровил къщата на свещеника от мазето до тавана, и, разбира се, това е била още една причина да разкопае гробовете. Може да е търсил скривалища или пък някакъв документ, написан от отец Джеймс.

— Хитър ход — рече сър Саймън. — Един гроб със сигурност може да крие много тайни.

— Съгласен съм — отвърна Корбет. — Отец Августин вероятно е размишлявал над всички тези възможности. Провел е свое собствено разследване и е открил, че отец Джеймс е изчезнал горе-долу по същото време, по което Алан се е превърнал в беглец, а Холкъм е бил екзекутиран. Разбира се, осъзнал е, че това е нещо повече от обикновено съвпадение, и дяволът отново се е настанил в Хънстън. Отец Августин вероятно много пъти се е молил ключът към загадката да се крие в малката енорийска църква или пък в двора й — кралският пратеник се взря в присъстващите. — Представяте ли си яростта му от това, че съкровището все му се е изплъзвало? След появата на Амилия Форбър пък направо е полудял, а да не говорим как се е почувствал, когато сме пристигнали Мънк и аз. Сигурно е започнал да си мисли, че целият свят е срещу него. Както и да е, време е да сложим край на тази история.

И така, мъжете взеха плащовете си и излязоха на двора, където Малтоут и други слуги вече ги чакаха с конете им. Няколко минути по-късно всички излязоха от имението и поеха по пътеката към манастира. Утрото беше студено и ветровито, а над мрачното море се трупаха дъждовни облаци. Когато стигнаха до върха на скалите, Корбет и останалите слязоха от конете си и ги оставиха на слугите, след което се запрепъваха по пътеката към брега. Кралският пратеник се загледа пред себе си и потръпна.

В момента мокрият бряг, огласян от крясъците на чайките, изглеждаше така пуст и спокоен, та на Корбет му беше трудно да повярва, че само няколко дни по-рано е тичал по него, опитвайки се да се спаси от прилива.

— Не се безпокой — промълви сър Саймън, нахлупвайки качулката си, за да се предпази от свирепия вятър. — Отец Августин много добре е знаел какво прави, когато те е ударил по главата и те е оставил тук. Свещеникът е познавал местността и му е било известно, че силните пориви на вятъра и развълнуваното море са знак за особено бурен прилив — той се усмихна и присви насълзените си от соления вятър очи. — Тъкмо такива са били условията и когато прадядо ми и крал Джон са се опитали да прекосят залива Уош.

— Да вървим! — подкани спътниците си Корбет. — Колкото по-бързо действаме, толкова по-добре. Доведох ви тук, за да ви покажа нещо.

И така, мъжете нагазиха в пясъка. След като повървяха малко, кралският пратеник се обърна към скалите, опитвайки се да си припомни откъде точно беше минал, когато беше бягал от прииждащите вълни. Останалите раздразнено го наблюдаваха, тъй като денят беше мразовит и вятърът вледеняваше лицата и ръцете им. Въпреки това Корбет продължи да снове насам-натам, мърморейки си под носа.

— Ето го! — извика най-накрая той. — Вижте!

Гърни погледна в посоката, в която им сочеше кралският пратеник, и сви рамене. Ранулф обаче, който явно беше надарен с по-остро зрение, внимателно разгледа бялата скала и ахна.

— Това е черепът! — рече той. — Същият, който господарят ми видя в Убежището и… — Ранулф си спомни обещанието, което Корбет беше дал на домина Сесили, и замълча.

— Сър Саймън! — възкликна кралският пратеник. — Погледни! Забрави какво има вляво и вдясно и се съсредоточи върху скалата, която е точно пред нас. Виждаш ли леката гънка във варовика, която образува нещо като череп?

Гърни изпълни указанията му.

— Да, да, сега го виждам! — рече той. — Тази част от скалата е леко издадена напред и ако човек се вгледа за достатъчно дълго време в нея, ще забележи, че прилича на череп.

— Ами храстите? — добави Корбет. — Това са очите!

— Това не са храсти, а малки пещери — намеси се Ранулф. — Както и да е, ако нарисуваме отгоре триъгълник — една линия, свързваща двете очи, и още две, спускащи се от тях — ще попаднем на точното място.

Гърни се вслуша в думите на Ранулф, разгледа скалата още веднъж и ахна от изненада.

— Да! Онзи храсталак представлява устата на черепа! Хю, да не би да твърдиш, че съкровището е скрито там? Трябва да ти кажа, че тези пещери са доста малки…