Петдесет нюанса сиво

- Ако може да си позволите да прехвърлите тази задача на някого, значи имате доста излишен персонал.

- Ще пратя един мейл на шефа на Човешки ресурси и ще я накарам да види как са нещата с излишния персонал. Едва сподавяше смеха си.

Слава богу! Връщаше си чувството за хумор.

Госпожа Джоунс сервира закуската и започнахме да се храним мълчаливо. Тя разчисти тиганите и тактично излезе. Погледнах го.

- Какво има, Анастейжа?

- Ти така и не ми каза защо не обичаш да те докосват.

Той помръкна. Почувствах се виновна, че попитах.

- Казал съм ти повече, отколкото съм казвал на когото и да било. Погледът му бе хладен, гласът тих.

За мен беше повече от ясно, че никога не е споделил с никого. Дали имаше близки приятели? Може би бе казал на госпожа Робинсън? Искаше ми се да го попитам, но не можех да нахлувам и да любопитствам така в личния му живот. И тогава осъзнах истината. Той наистина беше остров.

- Ще помислиш ли за уговорката ни, докато си там? попита той.

-Да.

- Ще ти липсвам ли?

Погледнах го крайно изненадана от въпроса му.

- Да отвърнах съвсем откровено.

Как за толкова кратко време този мъж бе успял да застане в центъра на живота ми и да означава толкова много за мен? Буквално се беше се загнездил под кожата ми. Той се усмихна и очите му грейнаха.

- И ти ще ми липсваш. Повече отколкото изобщо можеш да предположиш каза задъхано.

Думите му стоплиха сърцето ми. Той наистина се опитваше.

Беше късно следобед. Бях седнала в лобито и чаках господин Хайд от „Сиатъл Индипендънт Пъблишинг". Това беше второто ми интервю. Всъщност това интервю ме притесняваше повече, защото това място ми беше повече по сърце. Първото бе минало много добре, но работата беше за по-голяма фирма, имаше офиси из цялата страна и аз щях да съм една от многото помогцник-редактори. Не исках онази огромна машина да ме погълне, да ме сдъвче и да ме изплюе. Това издателство беше много по-хубаво. Беше малко, неконвенционално, помагаше на местни автори и вече имаше определен кръг читатели, а и привличаше доста нови.

Фоайето беше доста голо. Мисля, че се дължеше по-скоро на дизайнерско решение, отколкото на спестовност. Имаше два стола честърфийлд, на единия от които седях аз. Бяха кожени, но никак не приличаха на този в Червената стая на Крисчън. Погалих кожата и се зачудих за какво ли ползва той онзи стол. Започнах да прехвърлям вероятностите. Не... сега не трябва да мисля за това! Изчервих се. Мислите ми бяха крайно неподходящи за момента.

Секретарката беше млада афроамериканка с грамадни сребърни обеци и дълга изправена коса. Имаше нещо бохемско в нея, беше от типа жени, с които можех да се сприятелявам. Тази мисъл малко ме успокои. От време на време тя откъсваше очи от компютъра, поглеждаше ме и ми се усмихваше окуражително. Аз също й се усмихвах.

Полетът ми бе платен, майка ми на седмото небе, багажът ми опакован, Кейт готова да ме закара до летището. Крисчън ми бе наредил да взема макбука и новото блакбери. И като се замислиш колко властен беше, как обичаше да контролира всичко, в това число и мен. Но той си беше такъв. От друга страна, на моменти беше неочаквано мек и можеше да отстъпва. Можеше да бъде нежен, имаше чувство за хумор и дори беше сладък. И когато беше такъв, винаги ме изненадваше и всичко бе толкова хубаво. После се сетих как слезе да ме изпрати до колата. Заминавах само за няколко дни, а той се държеше все едно заминавам за седмици.

- Ана Стийл?

Жена с дълга коса, като от картина от времето на прерафаелитите, беше застанала до бюрото на секретарката. Гласът й ме откъсна от мислите ми. Имаше същия бохемски безгрижен вид като секретарката. Вероятно беше на около четирийсет, но винаги ми е било трудно да определя възрастта на по-зрелите жени.

- Да отвърнах и се изправих неловко.

Тя ми се усмихна любезно, хладните й бадемови очи ме огледаха преценяващо. Бях облечена в тоалет на Кейт черен сукман над бяла риза и високи черни обувки. Точно като за интервю според мен. Бях прибрала косата си на стегнато кокче и за първи пък кичурите ми се държаха покорно и не падаха. Тя ми подаде ръка.

- Здравейте, Ана. Аз съм Елизабет Морган. Ръководя Човешки ресурси тук в СИП. Приятно ми е да се запознаем .

Здрависахме се. Изглеждаше твърде обикновена за шеф на Човешки ресурси.

- Моля, последвайте ме.

Минахме през двойните врати зад рецепцията и влязохме в голям отворен офис, боядисан в ярки цветове, а оттам в малка заседателна зала. Стените бяха бледозелени и по тях имаше снимки на корици на книги. Начело на заседателната маса седеше млад мъж с червена коса, вързана на опашка. На ушите му светеха малки сребърни халки. Беше с разкопчана бледосиня риза и спортни памучни панталони. Докато се приближавах към него, ме изгледа с тъмносините си непроницаеми очи.

- Здравейте, Ана Стийл, аз съм Джак Хайд, главният редактор. Радвам се да се запознаем.

Мрачното му изражение бе неразгадаемо, макар и да ми се струваше дружелюбен.

- Дълго ли пътувахте дотук? беше първият му въпрос.

- Не. Наскоро се преместих в Пайк Стрийт Маркет.

- О, съвсем наблизо! Заповядайте, седнете.