Петдесет нюанса сиво

Светлината беше навсякъде по мен. Ярка, топла, пронизителна. Опитах се да задържа съня за още няколко безценни минутки. Исках да се скрия, но слънчевото сияние беше прекалено силно и се предадох. Събудих се. Прелестен ден в Сиатъл. Слънцето нахлуваше през огромните прозорци и пълнеше стаята с топлина. Защо не бе пуснал щорите? Огледах се. Бях в леглото на Крисчън, само дето Крисчън не беше в него.

Лежах в леглото и гледах Сиатъл под мен. Животът горе, в небесата, наистина изглеждаше нереален. Фантастичен замък, отделен от реалността долу, далеч от глад, страдание и майки, които продават тялото си за крек. Не смеех дори да си помисля какво е преживяло това дете. Сега разбирах защо е избрал да живее тук, изолиран, обграден от изкуство, така далеч от мястото, където го бе хвърлила съдбата с първия му писък. Но това все още не обясняваше защо не мога да го докосвам.

Колкото и смешно да звучи, аз се чувствах по същия начин тук, в тази кула далеч от реалността. Бях в прекрасен апартамент, правех фантастичен секс с моя фантастичен приятел, а тъжната действителност беше, че на него му трябваше специално споразумение, за да го прави, нищо, че каза, че ще се опита да направи повече за мен. И какво всъщност значеше това? Това исках да разбера, за да знам дали се придвижваме леко един към друг по двете страни на люлката „везна", или продължаваме да подскачаме нагоре-надолу, седнали на двата края.

Изпълзях от леглото, все още схваната, или за да бъда поточна изцедена. Трябваше да е от секса. Подсъзнанието ми стоеше с нацупени джуки. Врътнах му отегчено едни очи, след което благодарих на Бога, че притежателят на една доста нервна и винаги готова за шамар ръка не е наоколо. Реших да го питам за треньора. Това в случай че подпишех, разбира се. Моето друго аз ме гледаше с отчаяни и молещи очи. „Така, няма да ти обръщам повече никакво внимание!" След кратко посещение до тоалетната тръгнах да търся Крисчън.

Не беше в художествената галерия, но за сметка на това една елегантна дама на средна възраст чистеше кухнята. Спрях да я огледам. Имаше къса руса коса и много чисти сини очи. Беше облечена в обикновена бяла добре скроена риза и съвсем обикновена синя пола. Щом ме видя, се усмихна широко.

- Добро утро, госпожице Стийл. Искате ли да ви приготвя закуска? Тонът й бе много топъл служебно задължение, разбира се. А аз стоях като глътнала бастун и се чудех коя е тази красива блондинка в кухнята на Крисчън. И на всичкото отгоре бях само по тениска!

- Аз... не мисля, че сме се виждали. Гласът ми беше тих и едва прикривах нетърпението си да разбера коя е тази жена.

- О, ужасно съжалявам. Аз съм госпожа Джоунс. Домакинката на господин Грей.

„Аха .

- Приятно ми е да се запознаем успях да измънкам.

- Искате ли нещо за закуска, мадам?

„Мадам!?"

- Само чай, ако обичате. Знаете ли къде е господин Грей?

- В кабинета си.

- Благодаря.

Тръгнах към кабинета буквално унищожена. Защо Крисчън наемаше само красиви блондинки? И тогава ми мина през ума, че вероятно те всичките са бивши робини. Отказах дори да приема мисълта за такава вероятност. Подадох глава през вратата. Той говореше по телефона с лице към прозореца. Черен панталон и бяла риза. Косата му беше все още мокра от душа и всички кофти мисли се изпариха от главата ми.

- В случай, че компания „Пи Ел" не подобри качеството си, не съм заинтересован, Рос. Ние не можем да понесем чужди загуби. Не искам никакви глупави извинения повече... Кажи на Марко да ми се обади. Или ще правим нещо, или край... Да, кажи на Бърни, че прототипът е много хубав, но не съм много сигурен за интерфейса... Не, просто нещо липсва... Искам да се видя с него днес следобед... Всъщност искам да се видя и с екипа му, да обобщим нещата... Добре. Дай ми сега Андреа...

Докато чакаше, гледаше през прозореца надолу към мъничките хора от върха на кулата си. Властелинът на своята собствена вселена.

-Андреа...

И в същия миг усети присъствието ми. Бавна и много съблазнителна усмивка огря лицето му. Ето така ми вземаше думите и разтапяше слабините ми. С една усмивка. Без съмнение беше най-красивият мъж на планетата, прекалено красив за хората там долу, прекалено красив за мен. „Не, не е твърде красив за теб" скара ми се моето друго аз. Засега беше нещо като... мой. Тази мисъл стопли тялото ми и някак разкара горчивината и неувереността ми.

Той продължи разговора си, без да откъсва очи от моите.

- Разчисти програмата ми за тази сутрин, но накарай Бил да ми се обади. Ще съм там в два. Трябва да говоря с Марко днес следобед, за което ми е нужен поне половин час... С Бърни и хората му ще говоря след като се видя с Марко или може би утре.

И ми намери някъде време да се виждам с Клод всеки ден тази седмица... На него му кажи да чака... О... Не, не искам никаква публичност за Дарфур... Кажи на Сам да се заеме с това... Не... Какво събитие?... Това е в събота, нали?... Изчакай.

Обърна се към мен и ме попита:

- Кога се връщаш от Джорджия?

- В петък.

Той продължи да говори с Андреа.