Пясъчна буря

Из този район имаше безброй истории за хора и животни, които се превръщали в камък. Някои дори бяха свързани с Убар. Тя разрови спомените си. Две такива истории, от сборника „Хиляда и една нощ“ — „Вкамененият град“ и „Градът от пиринч“ — разказваха как бил открит изгубен град в пустинята, място, където царяло такова всепоглъщащо зло, че градът бил прокълнат и жителите му били вкаменени заради греховете си или пък превърнати в пиринч — според приказката. Препратката към Убар беше прозрачна. Във втората приказка обаче търсачите на съкровища не се натъкнали случайно на прокълнатия град. Имало ориентири, които ги отвели до портите му.

Сафиа си спомни най-важния пътепоказател в приказката — една пиринчена скулптура. Тя изобразявала човек на кон, който носел копие с набучена на върха му глава. На главата имало надпис. Знаеше надписа наизуст, защото беше провела обширно проучване върху арабските гатанки по молба на Кара:

Ти, който идеш при мен, ако ли не знаеш пътя, що води към Града от пиринч, потрий ръката на конника и той ще се обърне, а после ще спре, и в която посока спре, натам тръгни, защото пътят ще те заведе до Града от пиринч.

До Убар.

Сафиа се замисли за откъса. Метална скулптура, която се обръща, когато я докоснеш, и сочи към следващия пътеводител. Спомни си желязното сърце, което се беше завъртяло като стрела на компас върху мраморния олтар. Приликата не можеше да бъде случайна.

А сега това.

Сведе поглед към ямата.

Човек и кон. Вкаменени.

Сафиа забеляза, че и двата отпечатъка са в една и съща посока, сякаш мъжът е водил коня си за юздата. Това ли беше следващата посока? Намръщи се от мисълта, че отговорът е твърде лесен, твърде очевиден.

Пусна капака и стана.

Касандра застана до нея.

— Хрумна ли ви нещо?

Сафиа поклати глава, вглъбена в загадката. Тръгна в посоката на отпечатъците, натам, където отдавна мъртвият пророк би се отправил с коня си. Озова се пред входа на археологическите разкопки зад гробницата, отделени с тясна алея от по-новите сгради. Руините представляваха неясна структура от четири полусрутени стени, без покрив, очертаващи малко помещение, около три метра в диагонал. Изглеждаше така, сякаш някога е било част от по-голям дом, който отдавна е изчезнал. Тя прекрачи прага и влезе вътре.

Джон Кейн остана при входа, а Касандра я последва.

— Какво е това място?

— Древна молитвена стая. — Сафиа погледна нагоре към смрачаващото се небе, после прекрачи едно молитвено килимче на пода.

Приближи се до грубите ниши, вградени в две от стените, за да ориентират богомолците за посоките, към които да отправят молитвите си. Знаеше, че по-новата сочи към Мека. Отиде при по-старата ниша. ’ — Тук се е молил пророкът Йов — промърмори тя повече на себе си, отколкото на Касандра. — Винаги с лице към Йерусалим.

Към северозапад.

Сафиа пристъпи в нишата и се обърна назад, в посоката, от която беше дошла. Металният капак на ямата се виждаше ясно в здрача. Стъпките водеха право тук.

Тя огледа внимателно нишата. Беше солиден зид от пясъчник, добит в някоя местна каменоломна. Каменните блокове се бяха поразместили през вековете. Тя докосна вътрешната стена.

Пясъчник… като скулптурата, в която беше открито желязното сърце.

Касандра пристъпи до нея.

— Знаете нещо, което не ни казвате. Какво е то? — И опря пистолет в ребрата на Сафиа. Сафиа дори не беше видяла кога го е извадила.

С опряна на стената ръка тя се обърна към Касандра. Не пистолетът я накара да заговори, а собственото й любопитство.

— Трябва ми метален детектор.

18:40

Нощта се спускаше, когато Пейнтър свърна от магистралата по настлания с чакъл страничен път. Зелена табела съобщаваше на арабски:

Пикапът подскочи при прехода от асфалт към чакъл. Пейнтър не намали и задните гуми изсипаха дъжд от камъчета върху магистралата. Чакълът задрънча по дъното на пикапа със звук като от автоматична стрелба, което определено не разреди насъбралото се в стомаха му напрежение.

Омаха седеше на мястото на стрелеца, прозорецът му бе свален наполовина.

Дани седеше зад брат си на задната седалка.

— Не забравяй, че тази таратайка изобщо не е високопроходима. — Зъбите му тракаха в унисон с пикапа.

— Би било рисковано да намаля — извика назад Пейнтър. — Наближим ли, ще трябва да изключа фаровете. Дотогава трябва да бързаме.

Омаха изръмжа в знак на съгласие.

Пейнтър настъпи газта по едно стръмно нанагорнище. Задницата на пикапа поднесе. Пейнтър го овладя с мъка. Не беше возило за планински терен, но друг избор нямаха…

Когато се върнаха от интернет кафето, капитан Ал Хафи ги чакаше с Фолксваген юрован от 1988. Корал преглеждаше другите му покупки — три автомата Калашников и два деветмилиметрови пистолета „Хеклер и Кох“. Всичко това заменено срещу султанския жребец. И докато оръжията бяха добри и с предостатъчно допълнителни амуниции, Пикапът определено не отговаряше на представата на Пейнтър за нужното им превозно средство. Капитанът не беше предполагал, че ще пътуват извън града. Нямаше време да търсят друг транспорт.