Пясъчна буря

— За да се приближим до гробницата. Само малка група Капитанът кимна и се обърна към шейх Емир. Заговориха бързо, като двама преговарящи водачи. Омаха пристъпи към Пейнтър.

— Пикапът е по-бърз.

— По тези пътища не е много по-бърз. А с камилите ще успеем да стигнем съвсем близо до гробницата, без групата на Касандра да ни усети. Сигурен съм, че е забелязала тези хора по пътя. Присъствието им няма да събуди подозрения, Те са просто част от пейзажа.

— И какво ще правим горе?

Пейнтър вече имаше нещо наум. Разясни накратко плана си на Омаха. Междувременно капитан Ал Хафи стигна до някакво споразумение с шейха.

— Ще ни даде назаем камилите си — каза капитанът.

— Колко?

— Всичките. — Капитанът видя изненадата по лицето на Пейнтър и обясни: — За един бедуин е невъзпитано да отхвърли молбата на свой гост. Но има едно условие.

— И какво е то?

— Казах им, че искаме да освободим една жена, отвлечена от групата при гробницата. Те биха искали да помогнат. За тях ще бъде чест.

— Освен това им се иска да пострелят с пушките си — добави Барак.

Пейнтър предпочиташе да не излага на риск тези хора. Омаха не споделяше скрупулите му.

— Имат оръжия. Ако искаме планът ти да успее, колкото повече огнева мощ имаме, толкова по-добре.

С това Пейнтър нямаше как да не се съгласи и кимна утвърдително. Шейхът се ухили до уши и подбра хората си. Пристегнаха набързо седлата, накараха камилите да клекнат, за да е по-лесно качването на гърбовете им, а амунициите бяха раздадени като аперитиви на купон.

Пейнтър събра собствените си хора в светлината от фаровете на юрована.

— Кара, искам да останеш при пикапа.

Тя отвори уста да възрази, но не вложи сърце в протестите си. Лицето й лъщеше от пот въпреки хладния нощен вятър.

Пейнтър я прекъсна.

— Някой трябва да скрие пикапа встрани от пътя и после да го докара по мой сигнал. Клей и Дани ще останат с теб, ще имате една пушка и един пистолет. Ако ние се провалим и Касандра избяга със Сафиа, ще трябва вие да ги проследите.

Кара се намръщи и дълбоки линии набраздиха лицето й, но все пак кимна.

— Гледайте да не се провалите — троснато рече тя. Но дори и това избухване изглежда и дойде в повече.

Встрани Дани спореше с брат си и настояваше и той да дойде.

Омаха не се поддаде на увещанията му.

— Няма ги и проклетите ти очила дори! Като нищо ще ме гръмнеш в задника по погрешка. — Все пак сложи ръка на рамото на брат си. — Разчитам на теб да удържиш положението тук. Вие сте последният ни фронт. Не мога да рискувам да я загубя отново.

Дани кимна и отстъпи.

Клей нямаше възражения да остане при пикапа. Стоеше на крачка встрани със запалена цигара в ръка. Очите му се взираха в нищото, почти невиждащи. Способностите му да се справи с всичко това бяха на изчерпване.

След като постигнаха всеобщо съгласие, Пейнтър се обърна към чакащите камили.

— Качвайте се! Омаха го настигна.

— Яздил ли си някога камила?

— Не. — Пейнтър хвърли поглед към него.

За пръв път през този ден Омаха се ухили широко.

— Ще бъде забавно.

19:05

Окъпана в лъчите на два прожектора, Касандра гледаше как един от хората на Кейн размахва метален детектор над задната стена на нишата. Вдясно от центъра на зида детекторът изжужа, в знак че е открил нещо. Касандра се обърна към Сафиа.

— Знаехте, че ще намерим нещо. Как разбрахте? Сафиа сви рамене.

— Желязното сърце е било поставено в крайбрежната гробница на Имран, скрито в скулптура от пясъчник. И сочеше насам. Нагоре в планините. Логично беше следващият маркер да е нещо подобно. Друго парче желязо, като сърцето. Единствената загадка беше къде е скрито.

Касандра погледна към стената. Въпреки потиснатия гняв, който изпитваше към затворничката, кураторката наистина беше доказала ценността на присъствието си.

— И сега какво? Сафиа поклати глава.

— Ще трябва да го изкопаем. Да го извадим от камъка. Както желязното сърце от статуята. — Обърна се с лице към Касандра. — Трябва да действаме внимателно. Една-единствена грешка и заровеният артефакт може да бъде повреден. Ще минат дни, докато го извадим.

— А може би не.

Касандра се обърна и се отдалечи, оставяйки Сафиа под зоркия поглед на Кейн. Излезе от молитвената стая и тръгна към джиповете по бялата чакълена алея през градината. На минаване покрай входа към гробницата някаква сянка улови погледа й.

С плавно движение Касандра падна на едно коляно и измъкна пистолета от презраменния кобур, водена от рефлекса и превърналата се във втора нейна природа бдителност. Покри входа и изчака, докато вдиша и издиша два пъти. Вятърът шепнеше в клонките на един храст. Ушите и се вслушваха напрегнато.

Нищо никакво движение откъм гробницата.

Тя се изправи грациозно, без да сваля пистолета от входа. Плъзна се странично по утъпканата пръст покрай алеята, за да избегне хрущенето на чакъла. Стигна до входа, покри едната страна на помещението и огледа другата. Задните прозорци пропускаха достатъчно отразена светлина от мощните прожектори в съседство.

Надгробната могила тънеше в сенки. Мебелировка нямаше. Нищо, което да предлага прикритие. Гробницата беше празна.