Пясъчна буря

Натисна бутона на предавателя и се претърколи към стълбите.

20:34

На седемдесет метра оттам Омаха подскочи, когато двете експлозии метнаха джиповете във въздуха сред ярка светлина като от удар на светкавица. Взривната вълна го оглуши и го разтърси до кости.

Това беше сигналът на Пейнтър. Беше се погрижил за Сафиа.

Преди малко единичен изстрел го бе ужасил. Сега пламъци и отломки валяха по целия паркинг. Мъже лежаха проснати в прахта. Двама горяха, покрити с горящ бензин.

Време беше да се действа.

— Сега! — извика Омаха, но викът прозвуча тенекиено в собствените му уши.

Явно все пак го бяха чули, защото от гората край него затрещяха изстрели. Няколко картечни откоса просветнаха откъм високия скален корниз, надвиснал над паркинга, където бяха заели позиция двама стрелци от племенния клан.

Горе при гробницата двама пазачи се опитваха да станат от земята. После се разтърсиха като от токов удар и телата им отхвръкнаха назад. Застреляни.

Други пазачи потърсиха прикритие като опитни бойци. Оттеглиха се зад стените, ограждащи комплекса — най-близкото и надеждно за момента прикритие.

Омаха вдигна бинокъла си.

На равното било двата горящи джипа осветяваха паркинга. Третото возило беше отхвърлено на няколко метра от взривната вълна. Локви горящ бензин пушеха под дъжда върху капака и край гумите му. Планът на Пейнтър беше да из-ползва третия джип като средство за бягство. Досега трябваше вече да е стигнал при него.

Къде беше? Какво чакаше още?

Вой се надигна вдясно от Омаха. Дрънчаха звънчета. Дузина камили се пръснаха нагоре по хълма. Сред тях тичаха бедуините. Прикриващ огън се изсипа откъм линията на дърветата.

Чуха се няколко ответни изстрела. Една камила изврещя и падна на коляно в прахта. Експлозия разкъса склона вляво от Омаха. Огнени езици и откъснати клони, пушещи листа и пръст изригнаха нагоре.

Граната.

А после нов звук.

Идваше откъм дълбоката клисура вдясно.

Мамка му!…

Пет миниатюрни хеликоптера се издигнаха в полезрението му, бързи като комари. Едноместни. Само перки, двигател и пилот. Приличаха на летящи шейни. Прожектори заиграха по земята, последвани от автоматичен огън.

Камили и хора се пръснаха във всички посоки.

Омаха гневно стисна юмрук. Кучката ги е очаквала. Беше си подсигурила подкрепление в засада. Как беше разбрала?

Корал и Барак се появиха от двете му страни.

— Пейнтър ще има нужда от помощ — изсъска Корал. — Вече не може да стигне до третия джип. Мястото е твърде открито.

Омаха погледна нагоре към паркинга, който се беше превърнал в кървава баня от трупове на хора и камили. Откъм гората мъжете на шейха стреляха към хеликоптерите и не им даваха да се снижат. Но те продължиха зигзагообразния си патрулиращ полет над комплекса.

Целият план беше отишъл по дяволите.

Но Сафиа беше някъде там, горе. Този път Омаха нямаше да я изостави.

Корал извади пистолета си.

— Отивам.

Омаха стисна ръката й. Мускулите и бяха като стоманена въжета. Той я стискаше здраво, в знак че няма място за спорове.

— Този път отиваме всички.

20:35

Кара гледаше калашника в скута си. Пръстите и се тресяха неконтролируемо върху приклада и и беше невъзможно да се концентрира. Усещаше очите си несъразмерно големи за главата, чувство, което вещаеше мигренозен пристъп, стомахът и се надигаше в призиви за повръщане.

Мечтаеше си за едно малко оранжево хапче.

До нея Клей се мъчеше да запали двигателя. Завъртя отново ключа, но той сякаш се беше заклещил. Дани седеше на задната седалка, въоръжен само с един пистолет.

Експлозията беше осветила хълмовете на север като изгряващо слънце. Сигналът на Пейнтър. Над двете долини екливите откоси картечна стрелба звучаха като фойерверки.

— Шибан боклук! — изпсува Клей и удари с ръка по волана.

— Задавил си го — троснато рече Дани.

Кара гледаше през прозореца. Червеникавият блясък на север още се виждаше. Бяха започнали. Ако всичко е минало добре, другите всеки момент щяха да се появят с един от джиповете на похитителите. Остатъкът от групата щеше да се пръсне сред хълмовете. Мъжете от Байт Катир знаеха много пътечки през гористата планина.

Но я глождеше усещането, че нещо не е наред.

Може да бяха само шиповете в главата й. Ставаха все по-остри с всяко вдишване. Болка се стрелна зад очите й. Дори светлината от таблото й се струваше прекалено ярка.

— Ще изтощиш акумулатора — предупреди Дани, когато Клей се опита отново да запали. — Дай му почивка. Пет минути най-малко.

Жужене изпълни черепа на Кара, сякаш тялото и беше антена на радио, което улавя само статичен шум. Трябваше да направи нещо. Не можеше повече да седи така. Дръпна дръжката и едва не изпадна през вратата.

— Какво правиш? — уплашено извика Клей.

Тя не отговори. Стъпи на пътя. Бяха паркирали пикапа под клоните на едно тамариндово дърво. Тя излезе на открито и се отдалечи на известно разстояние нагоре по пътя, така че да не се вижда от пикапа.

Престрелката продължаваше.

Кара не и обърна внимание, насочила мислите си към нещо, което беше по-близо.