Пясъчна буря

Ходжата продължи да върви, без да и обръща внимание. Ромонящият водопад и огньовете останаха зад тях, когато поеха към по-дълбоките сенки по края на пещерата.

Кара се огледа. Почти не си спомняше как се беше озовала тук. Движеше се сякаш обвита в галеща сетивата мъгла, вървеше послушно след друга възрастна жена, облечена също като тази. Двете вървяха повече от час през потънала в сенки гора до един древен сух кладенец, до който се стигаше през тесен процеп в скалата. Бяха навлезли навътре в планината по лъкатушна пътечка. Когато пристигнаха в пещерата, Кара остана до един от огньовете да чака и мъглата се вдигна от нея. В този миг главоболието, треморът и гаденето се бяха върнали като оловно одеяло. Не беше в състояние да помръдне, камо ли да открие пътя си през този лабиринт от тунели. Въпросите, които задаваше, оставаха без отговор.

А имаше да пита за толкова много неща.

Впери поглед в гърба на старицата, която вървеше пред нея сега. Кои са тези жени? Какво искаха от тях двете?

Стигнаха до отвора на някакъв тунел в стената. Край входа чакаше дете със сребърна газена лампа в ръка — като онези от приказките, които потъркваш, за да призовеш духа от лампата. Мъничък пламък облизваше върха й. Момичето, на не повече от осем, беше облечено с пустинно наметало, което изглеждаше твърде голямо за него. Подгъвът се беше набрал около краката му. Ококорените му очи не се отделяха от Кара, сякаш зяпаше някакво извънземно. Но в очите му нямаше и следа от страх, само любопитство.

Ходжата кимна на детето да върви отпред.

— Тръгвай, Якут.

Детето се обърна и провлачи крака към тунела. На арабски „якут“ значеше „рубин“. За пръв път Кара чуваше тук да наричат някого по име.

Обърна се към ходжата.

— Как се казвате?

Старицата най-после я погледна. Зелени очи просветнаха ярко на пламъка на лампата.

— Наричат ме с много имена, но рожденото ми име е Лу’лу. Мисля, че на вашия език това означава „перла“.

Кара кимна.

— Всичките ви жени ли са кръстени с имена на скъпоценни камъни?

Не чу отговор, докато вървяха в мълчание след детето, но усети потвърждението на жената. В арабската традиция имена на скъпоценни камъни се даваха само на една каста.

На робите.

Защо тези жени си бяха избрали такива имена? Те със сигурност изглеждаха по-свободни от повечето арабски жени, Детето свърна в една пресечка на тунела, която веднага ги изведе в пещера от пясъчник. Беше студена, стените — влажни, проблясващи на светлината на лампата. Молитвено килимче беше постлано на пода, с подложен под него наръч слама за по-меко. От другата му страна се изправяше нисък олтар от черен камък.

Кара усети, че се смразява от страх. Защо я бяха довели тук?

Якут се приближи до олтара, мина зад него, наведе се и изчезна от погледа на Кара.

Внезапно пламъци припукаха по-ярко зад камъка. Якут беше запалила с лампата си малък наръч дърва. Кара усети миризмата на тамян и керосин от наръча, напоен за по-лесно запалване. Керосинът изгоря бързо и остана само сладкото ухание на тамян.

Когато пламъците се издигнаха по-високо, Кара отчете грешката си. Тъмният олтар не беше непрозрачен като камък, а кристален, като отломък от черен обсидиан, само че по-прозрачен. Блясъкът на пламъците прозираше през камъка.

— Ела — напевно каза Лу’лу и заведе Кара до молитвеното килимче. — Коленичи.

Изтощена от недоспиване и от малкото адреналин в организма си, Кара с благодарност се отпусна на мекото килимче.

Ходжата застана до нея.

— Това е, за което си дошла толкова отдалеч и което си търсила толкова дълго. — И посочи с бастуна си към олтара.

Кара погледна към блокчето прозрачен камък. Очите и се разшириха, когато наръчът дърва припламна по-ярко зад олтара и светлината премина през него.

Не непрозрачен камък… необработено стъкло.

Пламъци осветиха вътрешността му и очертаха сърцевината на стъкления блок. Вътре, като мушица в кехлибар, се виждаше фигура, категорично човешка, почерняла, краката свити като на ембрион, а ръцете — разперени в агония. Кара беше виждала и преди подобна фигура. В руините на Помпей. Превърнато в камък тяло, погребано и вкаменено под горещата пепел на изригналия в древността Везувий. Същата поза на мъчителна смърт.

Но най-лошото от всичко беше, че Кара знаеше защо са я довели тук, защо и показват това.

Отговорите на живота й.

Отпусна се на ръце върху килимчето, защото тялото й внезапно бе натежало. Не… Сълзи бликнаха от очите й. Знаеше кой лежи погребан в сърцевината на стъклото, съхранен в своята агония.

Вик се изтръгна от гърлото й, той изцеди от тялото и всичко — силата, зрението, надеждата, дори волята за живот, остави я празна.

— Татко…

03:12

Сафиа се събуди сред музика и топлина. Лежеше върху меко одеяло, съвсем будна, но някак не и се искаше да стане веднага. Заслуша се в тихите звуци на лютня, придружени от мекия екот на духов инструмент от тръстика, блуждаещи и самотни. Светлосенки от огньовете танцуваха по тавана над нея и рисуваха шарки по диплите от лози и цветя. Ромонът на водата добавяше контрапункт към музиката.