Пясъчна буря

И въпреки това Омаха не беше останал много доволен от поставената му задача. Откакто Сафиа беше пристигнала, той непрекъснато вървеше по петите й, сядаше до нея и за миг не я изпускаше от очи. Вниманието му не остана незабелязано — самата Сафиа не беше сигурна дали у нея надделява смущението или раздразнението. Но тя разбираше облекчението му от факта, че я е намерил жива, и не роптаеше срещу вниманието му.

Пейнтър, от друга страна, се беше отдръпнал, не показваше никакви чувства, държеше се крайно делово. Гледаше да си намира работа и беше изслушал разказа за преживелиците й, без да го коментира по никакъв начин. Нещо се беше променило между тях, имаше някакво смущение. Сафиа знаеше причината. Ръката й несъзнателно понечи да се вдигне към мястото, където той беше притиснал кинжала си. Беше показал друга страна на характера си, ожесточеност, по-свирепа и остра от кинжала. Никой от двамата не знаеше как да реагира. Тя беше твърде потресена, разколебана. Той се беше затворил в себе си.

Сафиа върна мислите си към загадката, която се надяваха да разбулят, и поведе своята група по една стръмна пътечка към крепостта на хълма. Докато се изкачваха, наоколо се разкри цялата система на руините. Минало беше цяло десетилетие, откакто Сафиа за последен път беше видяла комплекса. По онова време беше разкопана само Цитаделата, могила от камъни, която тепърва щеше да се реставрира, и малка част от стената. Сега цялата крепостна стена беше изникнала над пясъка, частично достроена от археолозите, заедно с основите на седемте кули, които някога са охранявали стените.

Дори и понорната яма, десет метра дълбока, беше разкопана и почистена.

Но най-голямо внимание бяха отделили на Цитаделата. Натрупаните безредно камъни сега бяха подредени един върху друг като парченца от мозайка. Основата на замъка беше квадратна със страни от по десет метра, и поддържаше кръглата стражева кула.

Сафиа си представи патрулиращите по бойниците стражи, които са си отваряли очите за мародери и са наблюдавали приближаващите кервани. Под крепостта беше процъфтявал оживен град — амбуланти търгували с ръчно изработени глинени съдове, боядисани платове, вълнени килими, зехтин, палмово пиво, вино от фурми; зидари се трудели над по-високи стени; из целия град кучета лаели, камили ревяли и деца тичали между сергиите, а въздухът кънтял от смеховете им. Отвъд стените напоявани ниви се ширели зелени, засети със сорго, памук, пшеница и овес. Мястото било истински оазис за живот и търговия.

Погледът на Сафиа се плъзна към ямата. После, един ден, всичко е свършило. Градът е бил разрушен. Хората се разбягали, обзети от суеверен ужас. И Убар е изчезнал под напора на пясъците и годините.

Но всичко това беше на повърхността. Легендите за Убар стигаха по-надълбоко, легенди за магически сили, тиранични царе, несметни съкровища, град на хилядата колони.

Сафиа погледна към двете жени, старата и младата, еднолични близначки, разделени от десетилетия. Какво свързваше двете версии за Убар — мистичната и скучната? Отговорите бяха скрити някъде тук. В това Сафиа беше сигурна.

Стигна до портата и погледна нагоре към крепостта.

Пейнтър включи фенерче и насочи яркия му лъч към тъмната й вътрешност. — Да се хващаме на работа.

Сафиа прекрачи през прага. Веднага щом влезе в крепостта, ветровете утихнаха напълно, а далечният рев на пясъчната буря се притъпи.

Лу’лу се приближи към нея.

Барак ги последва и включи металния детектор. Описваше дъги зад тях, сякаш да изтрие стъпките им от пясъка.

На три крачки по коридора се отваряше помещение без прозорци, като изградена от човешки ръце пещера. Задната стена представляваше руина от сринати камъни.

— Провери помещението — обърна се Сафиа към Барак.

Високият арабин кимна и се зае да търси скрити артефакти.

Пейнтър и Клей подготвиха дълбочинния радар, както ги беше инструктирала.

Сафиа плъзна лъча на фенерчето си по стените и тавана. Нямаше никаква украса. Някой беше палил огън. По тавана имаше петна от сажди.

Тръгна на бавна обиколка. Търсеше нещо, което да я насочи. Барак крачеше напред-назад, вперил очи в показанията на детектора, докато го плъзгаше по стените и пода. Помещението беше малко, така че не му отне много време. Не откри нищо. Съвсем нищо.

Сафиа застана в средата на стаята. Това беше единственото запазено вътрешно помещение. Кулата се беше сринала и бе унищожила всички помещения горе.

Пейнтър включи дълбочинния радар, после и преносимия му монитор. Клей влезе в стаята, като влачеше бавно червената шейна по покрития с навят пясък каменен под сякаш теглеше впрегнат вол. Сафиа се приближи да погледне показанията, защото имаше по-голям опит с тази машина. Ако имаше някакви тайни подземни помещения, радарът щеше да ги засече.

Екранът остана черен. Нищо. Твърда скала. Пясъчник. Сафиа се изправи. Ако Убар имаше тайно сърце, то трябваше да е някъде под земята. Но къде? Може би Омаха е извадил по-голям късмет. Сафиа вдигна радиостанцията си.

— Омаха, чуваш ли ме? Кратка пауза.

— Да, какво става? Намерихте ли нещо?

— Не. А вие?