Пясъчна буря

Сафиа, Омаха и Кара се бяха навели над монитора на дълбочинния радар. Сафиа почукваше по екрана.

— Ето тук. Виждате ли този джоб. Само на метър под повърхността е.

Омаха се обърна назад.

— Клей, премести шейната с радара две стъпки назад. Да точно там. — И отново се приведе над монитора.

Пейнтър отиде при тях.

— Какво открихте?

— Камера — каза Сафиа. Омаха се намръщи.

— Според мен е остатък от стар кладенец. Отдавна пресъхнал. Сигурен съм, че вече е бил документиран от други изследователи.

Пейнтър се премести по-близо тъкмо когато Омаха кликна върху един бутон на монитора. Зареди се неясно триизмерно изображение на напречно сечение на терена под радарната шейна. Беше с конична форма, тясно на върха и по-широко на дъното.

— В най-широката си част е малко над три метра — каза Омаха. — Просто оцеляла част от първоначалната цистерна.

— Наистина прилича на сляп джоб — съгласи се Кара. Сафиа се изправи.

— Не, не е. — Обърна се с лице към Пейнтър. — Донесе ли детектора?

Пейнтър вдигна куфара.

— Пусни скенера.

Пейнтър отвори куфара, издърпа чувствителния накрайник от основата на скенера и го включи. Червената игла описа дъга напред и назад за настройване. Появи се примигваща зелена светлинка, после спря да мига.

— Готово.

Бавно се завъртя в кръг. На какво се надяваше Сафиа? Червената игла не помръдна от нулата.

— Нищо — извика той към хората зад себе си.

— Казах ти, че… — започна Омаха.

— А сега провери скалната стена — прекъсна го Сафиа и посочи към стената на ямата. — Приближи се.

Пейнтър протегна скенера пред себе си като пръчка за търсене на подпочвена вода. Пясък се завихряше по пода на ямата, подхванат от ветровете горе. Пейнтър се приведе над скенера, когато наближи скалната стена. Прокара накрайника по скалата, в по-голямата си част пясъчник.

Иглата потрепна.

Той хвана по-здраво скенера и го закри от вятъра със собственото си тяло. Стрелката спря да се движи. Показанието беше съвсем слабо, леко помръдване, но все пак тестът беше положителен.

Той извика през рамо:

— Тук улавям нещо!

Сафиа му махна да се връща.

— Трябва да копаем под шейната. На един метър дълбочина. Да отворим джоба.

Омаха погледна часовника си.

— Имаме само двайсетина минути.

— Можем да се справим. Почвата е мека — пясък и малки камъни. Ако няколко души копаят едновременно…

Пейнтър беше съгласен с нея, чувстваше и прилив на вълнение.

— Да го направим.

След по-малко от минута кръг от копачи се хвана на работа. Сафиа се дръпна встрани, прихванала шинираната си ръка с другата.

— Готова ли си да ни обясниш? — попита Омаха. Сафиа кимна.

— Първо исках да се уверя. От самото начало съм подхождала неправилно към проблема. Всички знаем, че ямата се е отворила под Убар и е унищожила половината град. Хората суеверно вярвали, че върху тях се е стоварил Божият гняв. След катастрофата последната царица на Убар запечатала сърцето му, за да запази тайните му.

— Е, и? — попита Кара, застанала до ходжата.

— Не ви ли се струва странно, че портата сякаш по поръчка е останала незасегната по време на разрушението? И че докато хората панически напускали разрушения град, царицата останала и изпълнила всичките тези тайни действия — запечатала портата по такъв начин, че никой никога не я открил, изработила и скрила ключове на свещени по онова време места.

— Май има нещо странно — каза Кара. Омаха видимо грейна.

— Разбирам накъде биеш. — Хвърли поглед към копачите, после погледна обратно към Сафиа и стисна здравата й ръка. — Гледали сме откъм задника.

— Някой би ли си направил труда да обясни и на нас, простосмъртните? — попита Пейнтър раздразнено.

Омаха обясни:

— Грешка в хронологията. Също като при онова за яйцето и кокошката. Винаги сме вярвали, че Убар е бил запечатан заради пропадането в ямата.

— А сега погледнете на проблема в нова светлина — добави Сафиа. — Все едно вие сте царицата. Какво би означавала такава катастрофа за царското семейство? Истинското богатство на Убар и източник на неговата сила лежало другаде. Царицата би могла просто наново да построи загубеното. Имала е богатството и властта да го направи.

Омаха се включи, двамата се допълваха като опитен екип.

— Градът не е бил важен. Този град е бил само маска, скриваща истинския Убар. Фасада. Инструмент.

— Инструмент, употребен по нов начин — каза Сафиа. — Средство да се скрие портата.

Кара поклати глава, явно и тя объркана колкото Пейнтър. Омаха въздъхна.

— Нещо е ужасило царицата достатъчно дълбоко, за да се лиши тя от богатството и силата на Убар, да принуди нея и потомците и да водят номадско съществуване по границите на цивилизацията. Наистина ли мислите, че сриването на една нищо и никаква понорна яма би имало такова въздействие?

— Сигурно не — каза Пейнтър. Забелязал бе нарастващото вълнение, което Сафиа и Омаха споделяха. Двамата бяха в стихията си. Той беше изключен и гледаше отстрани. Вълна на ревност прониза гърдите му. Сафиа подхвана нишката.