Пясъчна буря

— Още не сме приключили, но засега нямаме нищо. Сафиа се намръщи. Това бяха двете най-вероятни места за скрити отговори. Тук беше духовният център на Убар, царското му седалище. Древната царица би искала да има пряк достъп до тайното сърце на Убар. Едва ли би разположила входа към него далеч от дома си. Сафиа се обърна към Лу’лу.

— Спомена, че след трагедията царицата запечатала Убар и разпръснала ключовете му.

Лу’лу кимна.

— Докато дойде време Убар да се отвори отново.

— Значи портата не е била унищожена, когато ямата се е отворила. — Това си е било чиста проба късмет. Твърде много късмет. Замисли се върху този факт, усетила, че може би нещо се крие зад него.

— Май трябва да донесем ключовете тук — каза Пейнтър.

— Не — отхвърли идеята Сафиа. Ключовете щяха да потрябват едва след като откриеха портата. Но къде би могла да е тя, ако не в Цитаделата?

Пейнтър въздъхна и скръсти ръце.

— Ами ако се опитаме да пренастроим радара, да увеличим интензитета му, за да получим образ от по-голяма дълбочина?

Сафиа поклати глава.

— Не, не, подходът ни е принципно погрешен. Твърде много техника. Това няма да ни даде отговора на загадката.

Пейнтър сякаш се засегна. Той явно страстно вярваше в технологията.

— Разсъждаваме твърде съвременно. Метални детектори радари, участъци, картографиране. Всичко това е правено и преди. За да оцелее толкова дълго, без да бъде открита, портата сигурно е вградена в естествения пейзаж. Скрита на видно място. Иначе досега да са я открили. Трябва да спрем, да разчитаме на инструментите и да започнем да мислим с главите си.

Откри, че Лу’лу я гледа вторачено. Ходжата имаше чертите на царицата, която беше запечатала Убар. Но дали и нравът им беше еднакъв?

Сафиа си представи Реджиналд Кенсингтън, застинал завинаги в стъкления блок, символ на болка и терзание. Ходжата си беше мълчала през всичките тези години. Сигурно беше изкопала тялото, отнесла го беше в планинското си леговище и го беше скрила там от очите на света. Само появилите се ключове за Убар я бяха накарали да наруши мълчанието си, да си развърже езика и да разкрие тайните си. Във всичко това имаше някаква безмилостна решителност.

И ако древната царица е била като ходжата, тя би защитила Убар със същата тази безмилостна решителност, която граничеше с жестокост.

Сафиа усети кладенец от лед да се издига около нея, когато си спомни въпроса, който сама си беше задала преди малко. Как може портата да е оцеляла при отварянето на понорната яма? Знаеше отговора. Затвори очи, дълбоко объркана. Беше възприела неправилна гледна точка. Назад. Сега всичко си идваше на мястото, по потресаващ начин.

Пейнтър изглежда беше доловил внезапния й потрес.

— Сафиа?

— Знам как е била запечатана портата.

09:32

Пейнтър се връщаше бързешком от къщата, която бяха избрали за щаб. Сафиа го беше пратила да донесе скенера Рад-Х, който взеха от джипа на Касандра. Явно Касандра го беше демонстрирала на Сафиа още в Салала, беше й показала положителните стойности за разпад на антиматерия, които се отчитаха при облъчване на желязното сърце, за да убеди археоложката в истинската причина за това търсене.

Заедно със скенера Пейнтър беше открил цял куфар с анализиращо оборудване, по-съвършено от всичко, с което беше работил. За разлика от него Корал беше огледала находката му с жаден блясък в очите. Единственият й коментар беше: „Хубави играчки.“ Пейнтър помъкна целия куфар: Явно Сафиа беше надушила нещо.

Бурята го дърпаше безмилостно, докато той се изкачваше към крепостта. Песъчинки се забиваха във всеки открит сантиметър от кожата му, вятърът плющеше в шала и наметалото му. Наведе се срещу поривите. Денят беше помръкнал до здрач. А това беше едва челото на бурята. — На север светът свършваше със стена от мрак, нашарена от паяжини син огън. Заряди статично електричество. Направо можеше да го помирише човек. Във връзка с подготвяната си мисия до Марс НАСА беше провела изследване как се отразяват такива пясъчни бури върху хората и оборудването. Най-голямата заплаха за електрониката не бяха прахта и пясъкът, а изключително високият електрически заряд във въздуха, създаден от комбинацията на сух въздух и кинетична енергия. Достатъчно висок да изпържи за секунди електронните вериги и да прогори до болка кожата при пряко попадение. А тази буря раждаше гигантска вихрушка от статично електричество. Която всеки миг щеше да ги застигне.

Пейнтър вървеше упорито към ниското възвишение през вятъра и навявания на пелени пясък. Когато наближи, не тръгна нагоре, а надолу, по стръмната пътечка, която се спускаше в понорната яма. Дълбоката яма се простираше от изток на запад по по-дългата си ос. Цитаделата се намираше зад най-западната и точка, сякаш застанала там на пост.

Сафиа и групата й клечаха в отсрещния, източния край на пропастта. Рахим също се бяха събрали покрай ръба на ямата. Повечето лежаха по корем, за да се запазят в максимална степен от вятъра.

Без да им обръща внимание, Пейнтър се спусна — ту на бегом, ту с пързаляне — по песъчливата пътечка. Стигна дъното и тръгна бързо напред.