Пясъчна буря

Хеликоптерът беше там някъде, търсеше. Летящ ловец, скрит в бурята. Щеше да открие огън с двете си цеви при най-малкото движение долу.

Пейнтър забеляза блясък по-надълбоко в бурята, по посока на руините. Втори хеликоптер. Молеше се Сафиа и Омаха да са се скрили някак. Беше опитал да се свърже с тях по-рано, когато беше усетил, че нещо става, но сигналът беше блокиран. Може би от смущения заради статичния заряд на бурята. Опита се да стигне до тях пеша, но тогава се бяха появили хеликоптерите.

Щом имаше птици във въздуха, значи не ставаше въпрос за малка разузнавателна група. Касандра беше разбрала някак за грешката си и се беше придвижила с цялата си сила.

Радиослушалката в ухото му жужеше със статичен шум, каналът бе оставен отворен. Думи изпъкнаха през фоновия шум.

— Командире! — Това беше Корал, която докладваше от бойното поле. — Както ти подозираше, вражески единици се приближават от всички страни. Претърсват къщите една по една.

Пейнтър докосна предавателя си, с надеждата, че бурята ще попречи на евентуални подслушвачи.

— Децата и по-старите жени?

— Готови са. Барак чака сигнала ти.

Пейнтър огледа небето. Къде си? Трябваше да свали хеликоптера, иначе нямаха никакъв шанс да пробият примката около селото. Планът беше да ударят западно от руините, да приберат Сафиа и Омаха пътьом, поемайки риска от ужасното време. Бурята се усилваше с всяка изминала минута, но поне щеше да прикрие отстъплението им. Ако се махнеха от руините, може би това щеше да задоволи Касандра и тя нямаше да си даде много труд да ги преследва. Ако можеха да се доберат обратно до планините…

Пейнтър усети гняв да се нагнетява в гърдите му. Омразна му беше мисълта да се оттегли, да подари победата на Касандра. Особено след като бяха открили тайната камера под ямата. Касандра със сигурност щеше да докара тук тежко изкопно оборудване. Имаше нещо там долу. Рахим бяха живото доказателство за нещо изключително. Единствената му надежда беше да се измъкне със Сафиа, като забави Касандра достатъчно, за да предупреди някого във Вашингтон — човек, на когото може да има доверие.

И това със сигурност не беше командната структура на Сигма.

Гневът му растеше и образуваше огнена топка в стомаха му.

Бяха го насадили на пачи яйца. Всички те.

Мислите му прескочиха към Сафиа. И досега усещаше ударите на сърцето й под острието, което беше притиснал към шията й. Беше видял очите й след това — сякаш бях очи на непознат. Но какво друго беше очаквала? Това му беше работата.

Понякога се налагаше да направиш труден избор и да пристъпиш към още по-трудни действия.

Като сега.

Докладът на Корал за вражески единици в покрайнините на селото означаваше, че ще ги обградят всеки момент. Не можеше да чака повече хеликоптера. Трябваше да се справят и така.

— Новак, готов ли е заекът да тича?

— Когато кажеш, командире.

— Дай му газ.

Пейнтър зачака, опрял буза в пушката, вперил око през телескопичния обектив. Ярка светлина изригна в града, изливаше се през отворена врата. Подробностите се губеха в здрача, но през очилата му за нощно виждане светлината грееше ослепително. Двигател изръмжа гърлено и ръмженето се извиси до вой.

— Пускай го — нареди Пейнтър.

— Заекът е пуснат.

Пясъчен мотопед изскочи през отворената врата. Движението му се виждаше само като ярка светлина между сградите. После започна да лъкатуши през лабиринта от улички. Пейнтър обхождаше с поглед небето.

И той се появи, спусна се като ястреб.

Картечниците на хеликоптера затрещяха, дулата им святкаха в бурята.

Пейнтър нагласи снайпера, прицели се в източника на стрелбата и натисна спусъка. Откатът удари рамото му като магарешки ритник. Той не изчака. Стреля още три пъти с пищящи уши.

После го видя — проблясък на пламък. След миг експлозия освети бурята. Горящи отломки се пръснаха във всички посоки, но остатъкът от корпуса полетя надолу по стръмна пътека. Удари се в една сграда, избухна повторно и по-ярко, после се срина на пътя.

— Тръгвайте! — изкрещя Пейнтър в радиостанцията си. Преметна снайпера на рамо и се претърколи към ръба на покрива. Пясъкът смекчи падането му. Наоколо двигатели оживяваха един подир друг, ръмжаха, давеха се, виеха. Блеснаха светлини. Мотопеди и бъгита изскочиха от улички, навеси и през прагове. Един мотопед се стрелна покрай Пейнтър. Жена се бе привела над лостовете му, друга седеше зад нея с пушка на рамо. Жените щяха да пробият път напред, охранявайки ариергарда им.

На прага се появи Кара с дете на ръце. Други я последваха. Барак помагаше на една старица, след него излязоха още две, които си помагаха една на друга. Клей и Дани също водеха деца, по едно във всяка ръка. Никой не мрънкаше. Дори Клей.

— Следвайте ме — каза Пейнтър и тръгна.

Пушката остана преметната през рамото му, а в ръката си държеше готов за стрелба пистолет.

Тъкмо минаваха зад ъгъла на убежището им, когато откъм руините се чу стрелба. Блесна прожектор в мрака. Вторият хеликоптер. — 0, Боже!… — промълви Кара зад него, защото знаеше какво означава стрелбата.

Бяха открили Сафиа и Омаха.

11:12