Пясъчна буря

— По-бързо! — изкрещя Омаха, докато пресичаха на бегом пода на понорната яма, но и сам не чу думите си. Трещенето на картечниците беше оглушително. Той бутна Сафиа пред себе си. И двамата тичаха, ослепени от вихрещия се пясък, подгонени от двойна линия куршуми, разораващи бразди в пръстта.

Право пред тях се изправяше западната стена на ямата, засенчена от руините на Цитаделата горе. Стената беше леко вкопана, вдлъбната навътре. Ако успееха да се доберат до скалния корниз, щяха да си осигурят някакво убежище.

Сафиа тичаше на една ръка разстояние пред него, шината затрудняваше движенията й, а ветровете мотаеха полите на наметалото в краката й. Пясъкът ги ослепяваше. Не им беше останало време дори да си сложат очилата.

Преди няколко секунди двамата бяха решили, че хеликоптерът е по-малката злина. Барутният погреб в трилитната камера означаваше сигурна смърт. Така че те поеха по-малкия риск и хукнаха.

Трясъкът на картечниците се усили, когато хеликоптерът се сниши зад тях.

Пясъчната буря беше единствената причина да оцелеят досега. Пилотът се бореше да удържи хеликоптера под напора на ветровете. Машината се клатушкаше и подскачаше като пойна птичка в ураган и пречеше на пилота да се прицели.

Двамата тичаха слепешком към убежището.

Омаха очакваше всеки момент да го разкъсат куршуми. Миг преди да умре, щеше да блъсне Сафиа към убежището, ако се стигне дотам.

Не се стигна.

Куршумите замлъкнаха внезапно, сякаш на стрелеца му бяха свършили мунициите. Внезапната тишина накара Омаха да хвърли поглед през рамо, ушите му още звънтяха. Прожекторът се отклони под ъгъл, а самият хеликоптер описа дъга назад.

Омаха се спъна в един камък и падна тежко.

— Омаха!

Сафиа се върна да му помогне. Той й махна да не идва.

— Бягай към заслона!

После закуцука след нея, глезенът го болеше адски, със сигурност бе навехнат или изкълчен, дано поне да не беше счупен. Той прокле глупостта си.

Хеликоптерът се оттегли над другия край на ямата. Беше ги хванал на прицел. Въобще не би трябвало да стигнат до убежището на надвисналата скала. Защо се беше оттеглил?

Какво, по дяволите, ставаше тук?

11:13

— Орел Едно, не стреляй по проклетата мишена! — крещеше Касандра в радиото.

Удари с юмрук по страничната облегалка на мястото си в бронирания трактор. На екрана на лаптопа и грееше синьото кръгче на предавателя. Беше се появило само преди миг.

Стрелбата беше изкарала Сафиа на открито.

Орел Едно отговори, гласът на пилота прозвуча раздразнено.

— Прекратих стрелбата. Двама са. Не мога да преценя кой е мишената.

Касандра се беше свързала с него точно навреме. Представи си как пилотът надупчва жената с куршуми. Кураторката беше най-добрият и шанс да се оправи с тукашните гатанки и да, се измъкне с наградата. А тъпият пилот едва не й беше видял сметката.

— Не ги закачай и двамата — каза тя. — Охранявай дупката, от която са изпълзели.

В каквато и дупка да беше изчезнала кураторката, нямаше начин да не е важна.

Касандра се приведе към лаптопа, втренчена в синьото сияние. Сафиа все още беше в огромната яма. Нямаше къде да отиде, без да я засекат. Дори да се вмъкнеше в друга пещера, Касандра вече знаеше къде да намери входа към нея.

Обърна се към водача на трактора — Джон Кейн.

— Давай.

С включен двигател той смени скоростта. Тракторът се разтресе, после се закатери по дюната, която ги скриваше от Шисур. Касандра се облегна назад, придържайки лаптопа с една ръка.

Когато стигнаха върха на дюната, носът на трактора се вирна високо, после се спусна по обратния склон. Долината на Шисур лежеше пред тях. Но нищо не се виждаше отвъд Няколкото метра, осветени от специалните фарове на трактора. Другото го поглъщаше бурята.

Всичко, освен група светлинки в града. Движещи се возила. Престрелката между нейните хора и все още неизвестния противник продължаваше.

Ехо от далечна спорадична стрелба стигна до нея.

Капитанът на предните и сили беше докладвал по радиото оценката си: „Изглежда всички са жени.“ В това нямаше смисъл. Касандра обаче си спомни жената която беше гонила по малките улички на Маскат. Онази която беше изчезнала пред погледа и. Имаше ли някаква връзка?

Поклати глава. Вече нямаше значение. Стигнали бяха до края на партията и тя нямаше да позволи на никого да провали плановете й.

Докато гледаше светлинното шоу в мрака, тя вдигна радиото си и се свърза с водача на артилерията.

— Предна батарея, на позиция ли сте?

— Да, сър. Готови сме да запалим свещите по ваша заповед.

Касандра погледна за сверка лаптопа си. Синьото кръгче на предавателя все така си стоеше в понорната яма. Нищо друго нямаше значение. Онова, което търсеха, каквото и да беше то, се намираше сред руините, където беше и кураторката.

Касандра погледна към трептящите светлинки на Шисур. Вдигна радиостанцията пред устните си, свърза се с авангардната група и нареди пълно изтегляне. После се прехвърли отново на честотата на артилерийския капитан.

— Изравнете града със земята.

11:15

Пейнтър извеждаше другите от града и през портите на руините, когато чу първото свистене. Звукът проби рева на бурята.