Пясъчна буря

Кара погледна нагоре и наоколо. Разсеяла се за миг, тя се блъсна в гърба на Сафиа. Двете с ходжата бяха спрели внезапно. — 0, Боже!… — простена Сафиа. Лу’лу просто падна на колене.

Кара и Омаха ги заобиколиха. Видяха ужаса едновременно. Омаха отскочи. Кара се дръпна крачка назад.

Няколко метра по-напред едно скелетоподобно мумифицирано тяло стърчеше над улицата. Долната му половина беше обвита в стъкло. Омаха премести лъча на фенерчето си по-нагоре по улицата. Имаше и други тела, наполовина заровени в пътя. Кара мярна самотна съсухрена ръка, която стърчеше над стъклото, сякаш собственикът и се давеше в черно море. Приличаше на детска.

Всички те се бяха удавили в стъкло.

Омаха се приближи, после отскочи встрани. Насочи фенерчето си към мястото, където току-що беше стъпил. Лъчът премина през стъклото и разкри заровено отдолу човешко очертание, обгорено до кокал, свито на топка в стъклото под краката му.

Кара не беше в състояние да мигне дори. Приличаше досущ на баща и.

Най-накрая похлупи с ръце лицето си и се обърна.

Омаха каза зад нея:

— Мисля, че току-що открихме каква е била истинската трагедия, която е прогонила последната царица на Убар оттук и я е накарала да запечата това място и да го прокълне. — Обърна се към останалите. — Това не е град, а гробница.

20. БИТКА ПОД ПЯСЪКА

4 декември, 15:13

Шисур

Пейнтър плъзна поглед по импровизираното болнично отделение. Успокоителното все още изпълваше главата му с паяжини, но действието му беше отслабнало достатъчно, за да е в състояние да разсъждава по-ясно, по-целенасочено.

Видя Касандра да влиза в стаята, вятърът я блъсна вътре и навя пясък в краката й. Наложи се да натисне с рамо, за да затвори вратата.

По-рано Пейнтър беше чул достатъчно, за да прецени, че опитът й да настигне другите е бил неуспешен. Ала по уверената й стъпка и по високия дух на мъжете в стаята личеше, че препятствието не е непреодолимо. Както винаги, Касандра имаше и друг план.

Тя забеляза, че е привлякла вниманието му, отиде при него и седна тежко на съседната койка. Личният му пазач, седнал зад него, се размърда. Шефката беше тук. Тя извади един пистолет и го отпусна в скута си.

Това ли е краят?

С периферното си зрение Пейнтър виждаше малкото синьо кръгче на екрана на лаптопа. Поне Сафиа беше още жива. Вече се беше отдалечила значително от Шисур в северна посока. Вертикалната ос на координатната система показваше, че все още се намира дълбоко под земята. Над сто метра.

Касандра даде знак на пазача да се отдалечи.

— Иди да изпушиш една цигара. Аз ще го наблюдавам.

— Да, капитане. Благодаря, сър.

Той побърза да се отдалечи, преди шефката да е променила решението си. Пейнтър долови нотка на страх в гласа на човека. Можеше да се досети как Касандра командва тук. С железен юмрук и сплашване.

Касандра се протегна.

— И така, Кроу…

Пейнтър стисна ръка в юмрук под завивката. Не че би могъл да направи нещо. Един от глезените му беше закопчан с белезници към крака на койката, пък и Касандра седеше извън обсега му.

— Какво искаш, Санчес? Дошла си да злорадстваш?

— Не. Просто исках да те уведомя, че изглежда си разбудил любопитството на шефовете ми. Всъщност залавянето ти може да ме изкачи с няколко стъпала в командната йерархия на Гилдията.

Пейнтър я изгледа злобно. Не беше дошла да злорадства, а да се хвали.

— Гилдията? Значи те ти подписват чекове за заплата. — Какво мога да кажа? Заплатата е добра. — Тя сви рамене. — Допълнителните облаги също си ги бива. Имам си собствен наказателен отряд. Защо да не съм доволна?

Пейнтър разпозна комбинацията от самоувереност и подигравка в гласа й. Не предвещаваше нищо добро. Със сигурност имаше план, който да и осигури победата.

— Защо се свърза с Гилдията?

Тя го огледа, както лежеше вързан на койката. Гласът й стана някак още по-коварен.

— Истинската власт принадлежи само на онези, които са склонни да нарушат правилата, за да постигнат целите си. Законите и разпоредбите само ти връзват ръцете и очите. Знам какво е да се чувстваш безсилен. — Очите и се отклониха, насочени сякаш към миналото. Пейнтър долови дълбока скръб зад тези думи. Гласът й обаче стигна до точката на леда. — Накрая се освободих, като пресякох граници, които малцина преминават. Зад тази граница открих сила. И никога няма да се върна назад… дори и заради теб.

Пейнтър си даде сметка, че е безсмислено да спори с нея.

— Опитах се да те предупредя, че за теб е по-добре да отстъпиш — продължи Касандра. — Гилдията е склонна да отвръща на удара, ако я вбесиш достатъчно. А ти определено успя да привлечеш вниманието й.