Пясъчна буря

— Така ли е била декорирана оригиналната цитадела? — зачуди се на глас Омаха. — Дали царицата не се е опитала да пресъздаде каменния си дом, като превърне стъклото в пясъчник.

— Може да е било и въпрос на уединение — каза Сафиа. — Светлина вътре би издала всяка крачка на царицата.

Крачеха бавно из залата, която предлагаше достатъчно храна за въображението им. Сафиа се задържа пред една пясъчна картина срещу входа — първата, която човек виждаше на влизане в залата.

Представляваше пустинен пейзаж със залязващо слънце, издължени сенки и небе като тъмно индиго. На този фон се издигаше силуетът на кула с плосък връх, която й беше някак смътно позната. Увита в плащ фигура се приближаваше, високо вдигнала лампа. От върха на кулата се сипеше струя блестящ пясък — лъчи светлина. Кварцът и силицият на пясъка блестяха като диаманти.

— Откриването на Убар — каза Лу’лу. — Това е образ, който се предава от поколение на поколение. Савската царица като момиче, което се е заблудило в пустинята, но намира убежище и пустинни дарове.

Омаха се приближи зад рамото на Сафиа.

— Тази сграда със светлинните лъчи… И тя прилича на Цитаделата.

Чак сега Сафиа осъзна защо сградата й се беше сторила позната. Изображението беше грубовато, особено в сравнение с изяществото на другите картини. Сигурно е била изработена много по-рано от тях. Стенните пана от двете и страни изобразяваха горния и долния Убар. Дворецът и Цитаделата бяха внушителни.

Сафиа спря пред изображението на подземния Убар, предимно в индигово и черно, с изключителна прецизност на детайлите. Различаваха се дори двете статуи при входа. Единственият друг детайл в двора беше фигурата на момичето с плаща — отново. Царицата на Убар. Сафиа докосна фигурата, искаше да разбере своята прародителка.

Толкова много загадки имаше тук! Някои щяха да си останат неразгадани.

— По-добре да се връщаме долу — предложи Кара. Сафиа кимна. Тръгнаха си неохотно. Широка улица с много завои водеше от езерото към двореца. Сафиа вървеше до ходжата. Кара помагаше на старицата, най-вече по стъпалата. Тихи припламвания на син огън осветяваха пътя им отгоре. Само Омаха не беше изключил фенерчето си. Никой от останалите не държеше да вижда ужасите наоколо.

Докато вървяха надолу, тишината на града ги затисна с тежестта на цяла една вечност, тежест, присъща на църквите, мавзолеите и дълбоките пещери. Въздухът миришеше на влага, с нишка на електричество. Веднъж Сафиа беше минала покрай автомобилно произшествие, отделено със заграждения заради паднал в дъжда проводник под високо напрежение. Кабелът танцуваше и плюеше искри. Тукашният въздух миришеше по същия начин и изпълваше Сафиа с безпокойство, напомняше и за сирени, кръв и връхлитаща от нищото трагедия.

Какво щеше да се случи сега?

16:25

Омаха гледаше Сафиа, докато двете с ходжата вървяха по криволичещия стъклен път. Беше бледа сянка на себе си. Искаше му се да иде при нея, да я утеши, но се боеше, че вниманието му няма да бъде посрещнато добре. Беше виждал това изражение в очите й. След Тел Авив. Силно желание да се свие на топка и да се изключи от околния свят. И тогава той не бе успял да я утеши.

Кара се приближи към него. Изтощение се излъчваше сякаш от цялото и тяло. Поклати глава и каза шепнешком:

— Тя още те обича…

Омаха се спъна, но успя да остане на крака, само лъчът на фенерчето му подскочи лудо. Кара продължи:

— Трябваше само да и кажеш, че съжаляваш. Омаха отвори уста, после пак я затвори.

— Животът е труден. Не е необходимо и любовта да е трудна. — Тя го подмина, гласът и стана малко по-суров. — Поне веднъж в живота си се прояви като проклет мъж, Индиана.

Омаха спря, фенерчето увисна край тялото му. Беше твърде зашеметен, за да се движи. Наложи се да насили безчувствените си крака. Останалия път през града изминаха мълчаливо.

Най-накрая езерото се появи отпред. Омаха с облекчение очакваше компанията на повече хора. Барак го нямаше, явно още търсеше някакъв изход. Но повечето от Рахим се бяха върнали. Малцина бяха в състояние да издържат дълго в атмосферата на този некропол. Израженията им бяха различни след сблъсъка с истината в прежния им дом.

Дани забеляза Омаха и забърза да го пресрещне.

— Доктор Новак откри интересни неща. Ела да видиш.

Групата на Омаха го последва към кея. Корал си беше стъкмила импровизирана лаборатория. Погледът и беше някак напрегнат, когато вдигна очи към новодошлите. Един от уредите и се беше превърнал в стопена буца метал. Още димеше и миришеше на изгоряла гума.

— Какво е станало? — изуми се Сафиа. Корал поклати глава.

— Злополука.

— Какво откри? — попита Омаха.

Корал завъртя към тях един плосък екран. В единия му край се нижеше информация. Основният прозорец, отворен върху екрана, показваше няколко чертежа. Първите и думи събудиха всеобщо любопитството.

— В тази вода може да бъде открито доказателство за съществуването на Бог.

Омаха вдигна вежди.

— Би ли обяснила по-подробно, ако обичаш? Или само това откри? Философията на баницата с късметчета.

— Не е философия, а факт. Да започнем от началото.

— И нека бъде светлина.