Пясъчна буря

По пътя си дотук бяха минали покрай множество мумифицирани тела, погребани в стъклото, повечето отчасти, други напълно. Навсякъде около тях, зад всеки завой, форми на агония се протягаха от стъклото, страшни скелетоподобни дървета от съсухрени, мумифицирани крайници. Позите им нашепваха за невъобразима трагедия и страдание. Една жена, замразена в стъклена стена, потънала почти изцяло в нея, се бе опитала да защити детето си, вдигнала го високо, сякаш го предлагаше на Бог. Молитвата й не е била чута. Детето й лежеше в стъклото над главата й. Гледки на страдание ги връхлитаха отвсякъде.

Убар вероятно бе имал към хиляда души население. Елитът на града е бил горе. Царедворци, духовенство, занаятчии, онези, които са се ползвали с доверието на царицата. Всички са били убити.

Макар царицата да бе запечатала мястото и да не бе казала никога и никому за него, все пак някакви слухове се бяха промъкнали на горния свят. Сафиа пак си спомни двете приказки от „Хиляда и една нощ“ — „Градът от пиринч“ и „Вкамененият град“. И в двете се разказваше за град, чието население замръзнало във времето, превърнато съответно в пиринч или камък. Само че истината беше много по-лоша.

Омаха вървеше към входа на двореца.

— С десетилетия можем да изследваме всичко това. Така де, вижте само колко майсторски е обработено стъклото.

Кара се обади:

— Убар е съществувал хиляда години. Разполагал е с източник на енергия, невиждан преди… и досега. Целият този град е символ на човешката изобретателност.

Сафиа не споделяше ентусиазма й. Градът беше некропол. Град на мъртвите. Не беше свидетелство на изобретателност, а на агония и ужас.

Близо два часа се придвижваха нагоре през града и се огледаха за някакво обяснение на трагедията. Но ето че бяха стигнали до края, без да открият нещо, което да ги насочи.

Другите им спътници бяха останали долу. Корал все още работеше до брега на езерото, провеждаше тайнствени химически опити с помощта на Дани, който беше открил у себе си нова страст към физиката… или пък към високата руса физичка. Корал изглежда беше надушила нещо. Преди групата на Сафиа да потегли, тя я беше помолила за нещо странно — за няколко капки от нейната кръв и от кръвта на няколко от жените Рахим. Сафиа се беше съгласила, но Корал отказа да обясни странната си молба и незабавно се хвана на работа.

Междувременно Барак и останалите Рахим се бяха пръснали да потърсят някакъв изход от гробницата.

Омаха поведе малката група през двора на двореца.

В центъра на откритото пространство огромна желязна сфера с диаметър около метър и двайсет лежеше в люлка от черно стъкло, оформена като длан. Сафиа огледа скулптурата, докато я заобикаляше. Без съмнение тя символизираше допира на царицата до подобни железни артефакти, източника на цялата енергия тук.

Забеляза, че и Лу’лу оглежда скулптурата. Но не с предишното благоговение. Ужасът още не беше изтлял в очите й.

Подминаха сферата.

— Вижте това. — Омаха забърза напред.

Приближи се до друга скулптура, този път от пясъчник, кацнала върху стъклен постамент. Стоеше от едната страна на арковидния вход към двореца. Сафиа вдигна поглед към обвитата в плащ фигура, вдигнала нависоко издължена лампа в едната си ръка. Близнак на скулптурата, в която бяха намерили желязното сърце, само че тук времето не беше изличило детайлите. Изработката беше изключителна, плащът се диплеше като истински, малко пламъче от пясъчник грееше на върха на кандилото, чертите на лицето бяха нежни, на млада жена. Сафиа усети нов прилив на ентусиазъм.

Погледна към другата страна на арката. И там имаше постамент от черно стъкло… но статуя нямаше.

— Царицата я е взела оттук — каза Сафиа. — Собствената си статуя… за да скрие първия ключ.

Омаха кимна.

— И я е оставила в гробницата на Наби Имран.

Кара и Лу’лу стояха пред арковидния вход. Кара насочи фенерчето си навътре.

— Елате да видите това.

Сафиа и Омаха се приближиха. Зад входа имаше къс коридор. Кара плъзна лъча по стените. Грееха с богати, земни нюанси — кафеникави, кремави, бледочервени, жълтеникави. Тук-там индигово и тюркоаз.

— Това е пясък — каза Кара. — Смесен със стъклото. Сафиа беше виждала и преди такава изработка — пана от различно оцветен пясък, съхранен зад стъкло… само че тук изображението беше в самото стъкло. То покриваше стените, тавана, пода, картина на оазис в пустиня. Отгоре грееше слънце с лъчи от златен пясък, размесен със синьо и бяло за небето. От двете страни се люлееха финикови палми, а в далечината се синееше приканващо сапфирено езеро. Червени дюни покриваха едната стена, отсенките и нюансите бяха толкова изящни, че да ти се прииска да затичаш натам. Отдолу — пясък и камък. Истински пясък и камък, вградени в стъклото.

След ужасите в долната част на града красотата тук беше балсам за душата. Коридорът беше дълъг само няколко стъпки и извеждаше в голяма зала с други коридори, водещи навътре. Широко стълбище извиваше вдясно към горните етажи.

И навсякъде в залата стъклото беше пълно с пясъчни панорамни пейзажи на пустиня, море и планини.