Пясъчна буря

Метна хапчетата в устата си, изви глава назад и ги преглътна на сухо, после впери поглед в отражението си в огледалото. Кожата й изглеждаше поруменяла, очите й — твърде разширени. Прокара ръка през косата си в опит да й върне част от обема. Не успя.

Наведе се към крана, пусна студената вода, намокри двете си ръце и ги притисна към бузите си. Задиша дълбоко. Сякаш бяха минали дни, а не часове, откакто я бяха вдигнали от леглото в семейното имение в село Блакхийт. Новината за експлозията я бе подгонила по мокрите от бурята улици в лимузината й към музея.

И сега какво?

През дългия ден най-различни следствени екипи бяха събрали всички необходими проби от галерията — обгоряла дървесина, пластмаса, метали, дори кости. Накрая и няколко фрагмента от метеорита бяха открити сред отломките. Всички първоначални данни сочеха, че електрически разряд е възпламенил някакви летливи компоненти дълбоко в парчето метеоритно желязо. Никой не се наемаше да каже какви са били тези компоненти. По-нататък експериментите щяха да бъдат повторени при лабораторни условия както в Англия, така и в чужбина.

Кара не можеше да прикрие разочарованието си. Образът на светещата сфера върху видеозаписа я бе върнал към деня, когато баща й беше изчезнал в спиралата от пясък, искряща с подобни изливи от синкаво електричество. После експлозията… и още една смърт. Вероятно имаше връзка между миналото и настоящето.

Но каква? Дали и това не беше поредната задънена улица, като толкова други досега?

Почукване на вратата откъсна вниманието й от огледалото.

— Кара, готови сме да започнем. — Беше Сафиа. Усети загрижеността в гласа на приятелката си. Само Сафиа се досещаше за тежестта в сърцето й.

— Идвам веднага.

Тя пусна блистера обратно в чантичката си и я затвори.

Първоначалният прилив на изкуствено предизвикана енергия вече притъпяваше острието на отчаянието. След един последен и отново напразен опит да придаде обем на косата си тя отиде до вратата, отключи я и излезе в един от по-приветливите изследователски отдели — известната Стая с арките на Британския музей.

Построена през 1839 година, двуетажната зала с куполи в западната част на музея беше в стила на ранната викторианска епоха — двойни галерии от библиотечни шкафове, стълби и мостчета от ковано желязо, арковидни проходи, водещи към отделени ниши. Атмосферата на това място те връщаше към времената на Чарлз Дарвин, на Станли и Ливингстън, на Кралското научно общество, когато учените носели фракове и се събирали на раздумка сред лавиците с книги и древни ръкописи. Макар до него никога да не е била допускана широката общественост, отделът по древния Близък изток сега използваше това помещение като учебен център и резервен архив.

Днес обаче, приютило само малцина избрани, то щеше да послужи като импровизирана морга. Кара погледна през стаята към каменния труп без глава и ръце, положен върху носилка на колелца. Само това беше останало от древната скулптура, намерена в северното крило. Сафиа бе настояла да я измъкнат измежду отломките и да я донесат тук, на сигурно място.

Две халогенни лампи осветяваха тялото, а комплект инструменти лежеше в готовност на едно дълго писалище в съседство, подредено като хирургична маса със скалпели, щипки и форцепси. Имаше също и чукове с различни размери и четки.

Само хирург нямаше.

Сафиа напъха ръцете си в латексови ръкавици. Носеше защитни очила и плътно пристегната престилка.

— Готова ли си? Кара кимна.

— Хайде да отворим гърдите на старчето — извика един млад мъж с типичния глуповат ентусиазъм на американците. Кара познаваше добре всички, които работеха за нейната галерия, познаваше и Клей Бишоп, дипломант от Северозападния университет. В момента той се занимаваше с един повдигнат на триножник цифров рекордер и се явяваше видеооператорът на групата.

— Покажи малко уважение, Бишоп — предупреди го Сафиа.

— Извинявай — каза той с крива усмивка, която противоречеше на разкаянието в думите му.

Не му липсваше привлекателност на този типичен кльощав представител на своето поколение. Беше с дънки, с тениска с щампа и маркови маратонки, които някога може и да са били бели. Поизправи се, протегна се, показвайки ивица от голия си корем, и прокара ръка по червеникавата четина на лицето си. Единствената отстъпка пред академичния дух във външността на този дипломант бяха дебелите очила с черни рамки, достатъчно грозни да изглеждат модерни. — Тук всичко е готово, доктор Ал Мааз.

— Добре. — Сафиа пристъпи под халогенните лампи до масата с инструментите.

Кара заобиколи от другата страна да гледа, присъединявайки се към другия човек, който щеше да присъства на аутопсията — Раян Флеминг, шефа на охраната. Явно беше дошъл, докато тя е била в тоалетната. Кимна й, но стойката му се стегна при приближаването й — явно и той като повечето музейни работници се изнервяше в близост до нея.

Изкашля се, докато Сафиа снемаше разни мерки.

— Дойдох веднага щом чух за откритието — тихо рече той на Кара.

— И по каква причина? — попита тя. — Има ли някакъв проблем със сигурността?