Пясъчна буря

— Не, от чисто любопитство. — Той кимна към скулптурата. — Не намираме всеки ден статуи със сърца в тях.

Това си беше истина, макар Кара да подозираше, че не точно това сърце беше довело Флеминг тук долу. Очите му се задържаха значително повече върху Сафиа, отколкото върху странната статуя.

Кара се усмихна вътрешно на увлечението му и насочи вниманието си към проснатата на носилката скулптура. Под черупката от стъкло светлината на лампите улавяше дълбок червен блясък.

Сърце, човешко сърце.

Тя се наведе по-близо. Макар сърцето да изглеждаше с правилни размери и анатомична структура, явно е било изработено от някакъв вид руда, щом детекторите на следователския екип бяха уловили присъствието му. И въпреки това Кара не можеше да ре отърси от мисълта, че сърцето всеки момент ще започне да бие, стига тя да почака достатъчно дълго.

Сафиа се наведе над статуята с инструмент с диамантен връх в ръка. Внимателно разчерта стъклото, описвайки квадрат около погребаното сърце.

— Искам да запазя колкото се може повече.

След това постави вакуумна чашка върху стъкления квадрат и хвана дръжката.

— Предполагам, че свръзката между стъклото и пясъчника под него не е силна.

Взе гуменото чукче и започна да почуква решително по протежение на вътрешните ръбове на стъкления квадрат. Появиха се малки пукнатини, следващи очертаните предварително линии. При всеки удар с чукчето присъстващите примижаваха, затаили дъх. Дори Кара откри, че стиска палци.

Единствено Сафиа запази спокойствие. Кара познаваше склонността на приятелката си към паникьосване в стресови ситуации, но винаги когато работеше в свои води, тя беше корава като диаманта, вграден в резачката и за стъкло… също толкова прецизна. Работеше с почти свръхестествено спокойствие и пълна съсредоточеност. Но Кара забеляза блясъка в очите й. Вълнение. Кара отдавна не беше виждала този блясък, той й напомни за жената, която Сафиа беше преди време.

Може би за нея все още имаше надежда.

— Би трябвало да е достатъчно — каза Сафиа. Върна чукчето при другите инструменти и с помощта на миниатюрна четка отстрани стъклените парченца, така че работната повърхност да бъде максимално чиста. Когато остана доволна от резултата, тя хвана здраво дръжката на вакуумната чашка и натисна, първо в едната посока, после в другата, като внимателно разклащаше квадрата. Накрая дръпна силно нагоре и стъкленото блокче се отдели чисто. Кара пристъпи по-близо да надникне в отворената гръд на статуята. Сърцето беше изработено дори с повече детайли, отколкото си беше представяла. Всяка камера се различаваше ясно, включително миниатюрните повърхностни артерии и вени. Лежеше в гнездото си от пясъчник така, сякаш скулптурата се беше оформила около него по естествен начин, като перла в мида.

Сафиа внимателно освободи стъклото от вакуумното устройство и го обърна. Горната повърхност на сърцето се беше отпечатала в стъклото. Тя го насочи към камерата.

— Клей, добре ли хващаш всичко това? Приклекнал до камерата си, той се залюля на пети.

— О, божке, направо е фантастично!

— Ще приема това за „да“. — Сафиа постави стъклото на библиотечното писалище.

— Ами сърцето? — попита Флеминг.

Сафиа се обърна и погледна в отворената гръд. Почука с дръжката на една малка четка по сърцето. Всички чуха звънтежа.

— Със сигурност е от метал. Бронз, бих казала, съдейки по червеникавия цвят.

— Удари на кухо — изкоментира Клей и премести триножника с камерата така, че да има по-добър ракурс към гръдната кухина. — Я го направи пак.

Сафиа поклати глава.

— По-добре не. Виждате ли как пясъчникът обхваща на места сърцето и отгоре. Няма как да го извадим, без да нарушим целостта на камъка. Мисля, че трябва да го оставим така и други учени да го видят в този вид, преди да сме пристъпили към изваждането му.

През последната минута Кара едва си бе поемала дъх. Сърцето трещеше в ушите й, и то не от амфетамините. Никой друг ли не забелязваше?

Преди да е попитала на глас, в дъното на Стаята с арките се затръшна врата. Всички се стреснаха. Чуха се приближаващи стъпки. На двама души.

Сафиа насочи халогенната светлина към залата.

— Директор Тайсън!

— Едгар! — Кара пристъпи напред. — Какво правиш тук? Директорът на музея отстъпи крачка встрани, така че да се види придружителят му. Беше инспекторът от отдел „Убийства“ към централното лондонско управление.

— Инспектор Самюелсън беше с мен, когато разбрах за невероятното ви откритие. Тъкмо привършвахме и той помоли за възможност лично да погледне удивителната находка. Как бих могъл да му откажа след помощта, която ни оказа?

— Разбира се! — С най-добрия си дипломатически тон Кара прикри изблика на раздразнение. — Идвате тъкмо навреме. — Даде им знак да се приближат към импровизираната морга, като им отстъпи мястото си. Собственото й откритие трябваше да изчака още малко.

Флеминг кимна на шефа си за поздрав.

— Май и аз видях достатъчно. По-добре да ида да проверя нощната смяна. — Отдръпна се, но не и преди да се обърне към Сафиа: — Благодаря ти, че ми позволи да присъствам.