Пясъчна буря

Вицеадмирал Тони Ректър беше шеф на АИОП още преди Пейнтър да постъпи на работа тук. Преди това бе оглавявал Кабинета за информационни данни, разузнавателния отдел на АИОП, чиято дейност в контрола на данните, изтичащи в компютърните мрежи, в търсене на терористични заговори, активност и финансови транзакции беше станала особено важна след единадесети септември. Интелигентността, опитът и справедливите управленски методи на адмирала в крайна сметка му бяха спечелили директорския пост.

Вратата се отвори. Придружителят му отстъпи встрани и направи път на Пейнтър да мине. Веднага щом той се озова вътре, вратата се хлопна зад гърба му.

Стаята беше облицована с махагонова ламперия и леко миришеше на тютюн за лула. Бюро от същия махагон стоеше в средата на стаята. Зад него Тони Ректър „Тигъра“ стана да се ръкува с новодошлия. Беше едър мъж, не дебел, а като човек, който някога е бил мускулест, а сега е поомекнал малко, прехвърляйки шейсетте. Ала плътта беше единственото „меко“ нещо в него. Очите му бяха сини диаманти, косата му — пригладена и сива. Ръкостискането му беше желязно, както Пейнтър се увери сам, после адмиралът му кимна да се настани на един от двата стола с кожена тапицерия.

— Седнете. Повикал съм и доктор Макнайт. Той скоро ще дойде.

Доктор Шон Макнайт беше основател и директор на Сигма, прекият началник на Пейнтър, бивш тюлен, който впоследствие беше защитил магистърска степен както по физика, така и по информационни технологии. Значи всички големи клечки се включваха в играта. Каквото и да ставаше, беше нещо голямо.

— Мога ли да попитам какъв е поводът, сър? Адмиралът се настани в собственото си кресло.

— Чух за неприятностите в Кънектикът — каза той, изплъзвайки се от пряк отговор. — Момчетата в компютърния отдел с нетърпение чакат лаптопа на онзи шпионин. Да се надяваме, че ще успеем да възстановим данните за плазмените оръжия от паметта му.

— Съжалявам, че не успяхме… че не успях да се добера до паролата.

Адмирал Ректър сви рамене.

— Поне китайците няма да сложат ръце върху данните. А като се има предвид ситуацията, вие добре свършихте работата.

Пейнтър се въздържа да попита за бившия си партньор. Най-вероятно транспортираха Касандра на сигурно място, където да я разпитат. А оттам — кой знае? Гуантанамо Бей, форт Ливънуърт или някой друг военен затвор. Вече не беше негова грижа. И въпреки това усещаше тъпа болка под гърдите. Дано да беше някакъв проблем с храносмилането. Със сигурност нямаше основание да се чувства виновен за съдбата на Касандра.

— Колкото до въпроса ви — продължи адмиралът, — Службата за отбранителна наука привлече вниманието ни към нещо. Снощи е имало експлозия в Британския музей.

Пейнтър кимна, понеже беше слушал новините по пътя.

— Ударила го е светкавица.

— Такава е официалната версия, да.

Пейнтър не се затрудни да прочете отрицателния отговор между редовете и изправи гръб. Преди да успее да попита вратата се отвори и доктор Шон Макнайт влезе в стаята, или по-скоро нахлу като малко торнадо. Лицето му беше червено, челото — влажно, сякаш бе тичал през целия път дотук.

— Потвърдено е — съобщи той на адмирала. Адмирал Ректър кимна.

— Сядай. Нямаме много време.

Пейнтър погледна към шефа си, докато той сядаше на другия стол. Макнайт работеше в АИОП от двайсет и две години, включително и като директор на службата й за специални проекти. Един от първите му „специални проекти“ беше сформирането на Сигма. Беше я планирал като група оперативни работници, които са на „ти“ с технологиите и същевременно притежават необходимата военна подготовка — „акъл и мускули“, както обичаше да се изразява той — и които биха действали с хирургическа прецизност в защита на секретните технологии.

Резултатът беше Сигма форс.

Пейнтър беше един от първите вербувани, избран лично от Макнайт, след като си беше счупил крака при една мисия в Ирак. Докато Пейнтър се възстановяваше, Макнайт го беше научил колко е важно да поддържаш в отлична форма и ума, не само тялото си, подлагайки го на академичен тренировъчен лагер, който се бе оказал по-суров от обучението за морската пехота. Нямаше друг човек на тази планета, когото Пейнтър да уважава повече от него.

А сега бе толкова различен…

Макнайт седеше на ръба на стола си с изправен гръб. Изглеждаше така, сякаш е спал с тъмния си костюм, личаха му всичките петдесет и пет години — очите му бяха присвити от умора, устните стегнати, пясъчносивата коса разрошена.

Нещо очевидно не беше наред.

Адмирал Ректър завъртя плазмения монитор върху бюрото си към Пейнтър.

— Командир Кроу, най-напред вижте този запис. Пейнтър се попремести малко по-близо, готов да получи отговори на някои от незададените си въпроси. Десктопът отстъпи място на чернобяло изображение от видеозапис.

— Това е от охранителните камери на Британския музей.

Той седя мълчаливо, докато записът вървеше. Не продължи дълго. Когато експлозията сложи край на записа и екранът побеля, Пейнтър се облегна назад. Двамата му началници го гледаха изпитателно.

— Онази светеща сфера — бавно каза той — беше кълбовидна мълния, ако не греша.