Пясъчна буря

И за малко не го убиха. Мъж в черно камуфлажно облекло се бе появил внезапно в отвора, само на няколко крачки от него. Пейнтър едва успя да се мушне обратно в каютата и онзи засипа отвора с куршуми. Ако не беше металният обков по вратата на президентския апартамент, от Пейнтър да е останала само кървава каша. След като заключи вратата, той уведоми Кара за първоначалната си преценка на ситуацията.

— Превзели са комуникационния център.

— Кой?

— Не знам… някаква полувоенна група, ако съдя по вида им…

Пейнтър заряза поста си до прозореца и клекна до Кара. Вече знаеше със сигурност кой води отряда. В това нямаше никакво съмнение. Касандра. Джетовете бяха откраднати прототипи на АИОП. И самата тя сигурно бе някъде отвън. Може би дори на борда на кораба, начело на атакуващия отряд. Представи си решителния блясък в очите й, двойната бразда между веждите й, която се вдълбаваше там в мигове на крайна концентрация. Той прогони тази мисъл, изненадан от внезапната болка, нещо средно между ярост и чувство на загуба.

— Какво ще правим? — попита Кара.

— Ще стоим тук… засега.

Барикадирани в президентския апартамент, тях двамата це ги грозеше непосредствена опасност, но другите можеха да пострадат. Оманските моряци бяха обучени добре — отвърнали бяха бързо на нападението и оказваха ожесточена съпротива. Ала повечето бяха млади момчета и леко въоръжени, а Касандра със сигурност си беше написала домашното и знаеше всичките им слаби места. Корабът скоро щеше да премине в нейни ръце.

Но каква беше целта й?

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Трябваше да спре да реагира, поне за миг, и да помисли, да се концентрира. Баща му го беше научил на няколко пекотски напева, единственият му опит да запознае сина си с племенните традиции, обикновено съпроводен с миризмата на текила и бира в дъха му. Все пак Пейнтър беше научил напевите, шептял ги бе в мрака, докато родителите му се караха, крещяха и псуваха в съседната стая. Намираше утеха и фокус в повтарянето на слова, чието значение не знаеше — и преди, и сега.

Устните му се движеха мълчаливо, отнесено. Затвори се за картечните откоси.

Отново си представи Касандра. Можеше да се досети за целта на нападението — да се добере до онова, което преследваше от самото начало. Желязното сърце. Единствената веществена улика към загадката на взрива от антиматерия. Желязното сърце, което се намираше в каютата на кураторката. Мислите му прехвърляха различни сценарии за атака, параметри на мисията…

И изведнъж, насред напева, го споходи озарение.

Скочи на крака.

От самото начало не му даваше мира нелепостта на нападението. Защо първо ще взривяват комуникационния център, вдигайки на крак екипажа? Ако беше обикновена наемническа група, би могъл да обясни липсата на предварително планиране и прецизност с липсата на опит, но ако Касандра стоеше зад всичко това…

Стомахът му се сви от лоши предчувствия.

— Какво? — попита Кара, надигайки се след него. Стрелбата от другата страна на каютата беше замлъкнала зловещо. В настъпилата тишина Пейнтър чу издайническия вой.

Отиде до прозореца и подаде глава навън.

Четири джета се появиха откъм мрака… но всеки се управляваше само от пилота. Пътници нямаше. Местата отзад при картечниците бяха празни.

— По дяволите!

— Какво? — отново попита Кара, този път със страх в гласа.

— Закъсняхме.

Вече знаеше със сигурност, че взривената граната не е била знак за началото на мисията, а за нейния край.

Мълчаливо прокле глупостта си. Играта беше свършила, А той дори не беше участвал, в нея. Бяха го изиграли тотално. Позволи си този миг на гняв, после се съсредоточи върху ситуацията.

Играта може и да беше свършила, но това не означаваше непременно, че няма да има още един рунд.

Гледаше как четирите джета се приближават към кораба. Идваха да приберат последните членове на атакуващия отряд, ариергарда, чиято задача е била да взривят комуникационния център на „Шабаб“. Някой от моряците сигурно случайно бе налетял на натрапниците и това бе довело до престрелката на палубата.

Стрелбата се поднови, сякаш по-отдалеч и по-решително, близо до кърмата на кораба. Започваше отстъпление.

През прозореца Пейнтър гледаше как последният джет заобикаля отдалеч, извън обсега на стрелбата. Другите джетове, които возеха стрелци в задната си част, не се виждаха никъде. Не се чуваше и да стрелят. Бяха си заминали. Заедно с плячката.

Къде обаче?

Той отново огледа водата за основния атакуващ кораб. Трябва да беше там някъде. Но се виждаха само тъмни води. Буреносни облаци бяха закрили луната и звездите, потапяйки света в тъмнина. Пръстите му се свиха върху перваза на широкия прозорец.

Докато претърсваше с поглед водата отвън, слаб проблясък привлече вниманието му — не на повърхността, а под нея.

Наведе се още и се взря в дълбините.

Дълбоко в среднощните води слаб блясък се плъзна изпод кораба. Бавно се изниза изпод десния борд и започна решително да се отдалечава. Подводница. Защо?

Отговорът дойде едновременно с въпроса.