Пясъчна буря

След края на мисията подводницата и основният атакуващ отряд се измъкваха. Оставаше само да се почисти. Да се отстранят свидетелите.

Знаеше защо са предпочели да използват подводница. За да се приближат тихо, да не бъдат забелязани…

— Минирали са кораба — каза той на глас. Пресметна наум колко време ще е нужно на една подводница да се отдалечи от зоната на взрива.

Кара каза нещо, но той не я чу.

Обърна гръб на прозореца и бързо тръгна през стаята. Престрелката беше утихнала до отделни изстрели. Ослуша се при вратата. В близост не се чуваше нищо. Отключи.

— Какво правиш? — попита иззад рамото му Кара, явно подразнена от собствения си подсъзнателен подтик да стои близо до него.

— Трябва да се махнем от този кораб.

Открехна вратата. На няколко стъпки встрани беше изходът към средната палуба. Вятърът набираше скорост — „Шабаб Оман“ навлизаше в периметъра на приближаващата буря. Платната плющяха като камшици. Въжетата се изпъваха.

Той огледа палубата, разчитайки я като шахматна дъска.

Екипажът не бе имал възможност да скъси въжетата и Да прибере големите платна. Оманските моряци бяха заклещени от огъня на двама… не, трима стрелци… прикрити зад купчина варели в другия край на средната палуба. Маскираните мъже бяха избрали идеалната позиция да отрежат достъпа до предната част на кораба. Единият от тях държеше Пушката си насочена към повдигнатата задна палуба, пазейки гърба на групата.

По-близо четвърти маскиран стрелец лежеше проснат по лице на палубата с локва кръв около главата само на няколко крачки от Пейнтър.

Той анализира ситуацията с един поглед. В също толкова добра позиция, зад натрупани палети откъм по-близката страна на средната палуба, се бяха прикрили четиримата омански фантоми. Лежаха по корем, взели на прицел стрелците, Патова ситуация. Навярно именно фантомите бяха задържали ариергарда на нападателите и не им бяха позволили да се прехвърлят през перилата.

— Хайде — каза Пейнтър и хвана Кара за лакътя. Повлече я през вратата на апартамента към стълбите надолу.

— Къде отиваме? — попита тя. — Нали щяхме да слизаме от кораба?

Той не отговори. Беше закъснял, но трябваше все пак да провери. Спусна се по стълбите до долното ниво. Къс коридор водеше до каютите за гости.

В средата на коридора под светлината на единствената лампа нечие тяло лежеше напреки на пода. По очи, също като маскирания мъж на палубата. Само че този не беше от нападателите.

Облечен само в боксерки и бяла тениска. Мъничко тъмно петно изпъкваше в средата на гърба му. Застрелян отзад, докато се е опитвал да избяга.

— Това е Клей… — потресена промълви Кара, подтичвайки след Пейнтър.

Коленичи до тялото на младежа, но Пейнтър само го прекрачи. Нямаше време да скърби. Хукна към вратата, накъдето бе тичал и дипломантът, търсейки място да се скрие или да предупреди другите. Твърде късно.

Всички те бяха закъснели.

Пейнтър спря пред вратата. Беше полуоткрехната. Електрическа светлина се процеждаше в коридора. Пейнтър се ослуша напрегнато. Нищо. Стегна се вътрешно за онова, което щеше да завари.

Кара се обърна към него, отгатнала страховете му.

— Сафиа?

02:02

Омаха протегна рязко ръка, когато корабът се надигна под него. Мракът в голямото помещение нарушаваше чувството му за равновесие. Вода се плискаше край обувките му и глезените му вече се бяха омръзнали.

Трясък се чу до него… и псувня. Явно и Дани не се справяше по-добре.

— Знаеш ли къде отиваш? — Корал попита Омаха с леден глас, който ехтеше във влажното помещение.

— Да — троснато отвърна той. Което си беше лъжа. Продължи да опипва с ръка извитата стена вляво от себе си, като се молеше да открие някаква стълба нагоре. Следващата би трябвало да ги отведе в основния складов трюм под средната палуба. Или поне така се надяваше той.

Продължиха в мълчание.

Плъхове цвърчаха възмутено и в мрака тези звуци бяха като от мокри булдози. Въображението умножаваше броя им многократно. Омаха ги чуваше как пляскат във водата по пода, бягат пред натрапниците и навярно се трупат на гневна купчина при кърмата на кораба. Беше виждал Изгризан от плъхове труп в една уличка в Калкута. Очите ги нямаше, гениталиите бяха изядени, всички меки места — нагризани. Не обичаше плъховете.

Ала страхът за Сафиа го тласкаше напред, тревогата му се усилваше от мрака и от залповете картечен огън. Кървави картини пробягваха през главата му, толкова ужасни, че бързаше да ги прогони. Защо не и беше казал за чувствата, които все още изпитваше към нея? Сега с радост би паднал на колене, стига само тя да беше жива и здрава.

Протегнатата му ръка се удари в нещо твърдо. Посегна предпазливо и усети пречки и глави на болтове. Стълба.

— Ето я — каза той с повече увереност, отколкото изпитваше. Не го интересуваше дали е прав или греши и накъде, по Дяволите, водеше стълбата. Качваше се и толкова.

Когато Дани и Корал се приближиха, той стъпи на първата пречка.

— Внимавай — предупреди Новак.

Стрелбата отгоре продължаваше. Близо. Това беше достатъчно предупреждение.