Пилето

Довечера ще се опитам да пея в съня си. Това, ще разреши нещата. Следобед в часа по планиметрия влязох в спор с учителя мистър Шул, за успоредните линии. Аз твърдях, че трябва да се срещнат. Започвам да си мисля, че всички неща все се срещат някъде.

Пях в съня си. Не помня да съм пял иначе, като момче, но да пееш, когато си птица, е нещо съвсем, съвсем различно. И се оказа не това, което очаквах. Колкото до мелодията, пеех като канарче, но думите, които се чувах да произнасям, бяха на човешки език и звучаха почти като поезия. Чувах се едновременно и като птица, и като момче, което произнася някакви думи. Влагах в песента мислите, които ме вълнуваха около летенето, и чувството, което изпитвах като птица.

Една от първите ми песни звучеше тъй: „И няма нищо страшно в свободния летеж. Досег никакъв, усещам вкуса на въздуха само. Виждам земята под себе си така далечна, както далечно е небето, когато го гледаш отдолу. Всичко се губи и чезне, а притеглянето е като игра с пясък.“

Сега разбирам, че не съм съвсем пиле. Дочувам гласа на Пилето откъм кафеза. Тя иска да пея още, но за мен пеенето е все още трудно. Запява и Алфонсо. За първи път разбирам цялата му песен. Ето какво пее той: „Ела и полети с мен; леки паламиди се носят по кристалното небе, ти и аз. Долу се възвишават планини и облаци се носят и крави, унесени в дрямка, преживят детелина. А ние двамата се реем безгрижно по лъкатушните течения въздушни. Един до друг летим и търсим плодоносни поля и тихи брегове.“

Слушам и си давам сметка, че не е възможно Алфонсо да пее такава песен. Една птица не може да знае, че кравите преживят. Та самият аз току-що бях научил това в час по биология. И друго Алфонсо никога не е летял над планини и облаци. Това са мои представи. Алфонсо пее и аз чувам песента му мислено, насън. Може ли Алфонсо наистина да говори или това съм просто аз? Всичко е много невероятно. Алфонсо ме учеше на разни тънкости в летенето, които аз нямаше как да зная. Не мога да сглобя всичко това в съня си. Но тази нощ разбрах друго: аз сънувам, че сънувам.

В едно съм сигурен — пеенето е като летенето. Когато пея, затварям очи и се виждам да летя над дърветата. Канарчетата точно затова пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки.

Има повече от четиристотин години, откак канарчетата живеят в клетки. Времето на едно поколение канарчета — от раждането до чифтосването е по-малко от година. По същия признак времето на едно човешко поколение е около двайсет години. Следователно канарчетата живеят в клетки от осем хиляди години, ако изчислим времето в човешки поколения. А ако смятаме на поколения канарчетата и хората, излиза, че те еднакво дълго живеят затворени в клетки.

Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето при канарчетата. Изглежда, мисленето. Вие сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способността да мислим, а сега трябва: да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка. Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много; ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.

В кафезите всичко е в пълен ход. Някои от малките вече излизат от гнездата. Скоро ще трябва да ги прехвърля в някоя от големите клетки. Не зная само дали да ги пусна в клетката, в която живея аз в съня си, или в другата. Все още се мъчех да разреша този въпрос, когато започнах да сънувам Перта.

Като казвам „сънувам“, това не означава, че Перта се явява в известния вече мой сън. Не, аз сънувам, че сънувам Перта. Насън заспивам на един крак, като птица, и започвам да сънувам Перта.

Перта е по-дребничка от останалите женски. Главата й е светлозелена, гърдите — съвсем бледорезедави, а гърбът, — зелен. Перата на крилете й имат различни от сенки. Това придава на крилете интересни отблясъци както при гълъбите синяци, само че в зелено. А завършват с бяла ивица, понеже крайните две пера на всяко крило са бели. Перта е заобленичка и лети с къси, отривисти махове, но въпреки това много грациозно и бързо. Над очите й има петънца, които изглеждат почти като вежди. Човката и краката й не са тъмни като Алфонсовите, но пък и не са толкова бледорозови като на Пилето.

Насън заспивам на най-горната пръчка в птичарника и сънувам. Чувствувам се самотен и уморен; спи ми се и заспивам насън. Това знам. Едва след няколко нощи ми става ясно, че Перта е сън в другия сън.

В този сън в съня аз съм сам в клетката, но като поглеждам надолу, виждам някой при хранилката. Веднага познавам, че е от женски пол. Тя или не знае, че аз стоя горе на най-високата пръчка, или пък се прави, че не ме забелязва. Аз стоя неподвижен, наблюдавам я и се наслаждавам на движенията й. Наблюдавам я внимателно, както наблюдавам наяве канарчетата с бинокъла.

Нейният летеж: не е нещо изключително, ако става дума за сила и мощ, но тя се носи във въздуха с много голяма лекота. Усещам, че обича да лети и лети за удоволствие. Кацанията и завоите й са толкова разнообразни. Тя така съчетава движенията на опашката, на крилете и на тялото, че сякаш танцува във въздуха. И ето че се влюбвам в нея, както някога се влюбих в Пилето, само че сега всичко е много по-реално.

В съня си й пея песни, които зная, и други, които не знаех, че зная. Когато се събуждам, не мога да си спомня какви песни съм й пял. Те са някъде много дълбоко в мен. Решавам наяве да сложа малко вода в клетката, та Перта да има възможност да се къпе. Ще ми се да направя нещо по-специално. Издебвам момент, когато майка ми не е в кухнята, и вземам кристалната купичка за масло, която тя прибра след смъртта на майка си. Ние не я употребяваме освен пред гости, тъй че майка ма няма да забележи, ако купичката липсва една нощ. Същия следобед я слагам на пода на клетката, след като съм нахранил всичките канарчета.

Прехвърлям две люпила в другата клетка; малките вече ядат яйчено пюре и започват да лющят семе. Клетката за мъжките запазвам за Перта и за мен Нарекох я Перта, защото по звук тази дума най-много ми прилича на звуците, които тя издава и по които я различавам.

И тъй, сега се унасям в сън и в тоя сън се мъча да заспя, за да мога да я сънувам.

И ето, Перта се появява в този сън в съня. Купичката е на пода, огряна от лъчите на късното следобедно слънце, точно такава, каквато я оставих следобед. Светлината се пречупва през кристалното стъкло и образува дъги на пода и на задната стена. Аз чакам търпеливо на пръчката в горната част на птичарника, където е по-тъмно. Зная, че аз съм този, който предизвиква събитията и насочва тоя сън в съня, но зная също, че у мен има чувства и мисли, които са извън моя контрол, че не мога да предвидя всичко. Работи само най-задната, най-далечната част на съзнанието ми.

Перта скача на ръба на купичката и потапя човка в бистрата студена вода. После отмята глава назад, изпъчва се, изопва се на тънките си крачка и чака водата да се стече в гърлото й. Повтаря това още веднъж. Аз само наблюдавам. След това пъха глава в купичката и хвърля вода под крилете си. Размахва ги, за да докара студените капки там, където й е най-топло, при най-меката перушина във вътрешната част. Прави това два-три пъти, след което скача леко във водата, извива гръб, върти глава и започва да хвърля вода на гърба си между двете крила.

Виждам всичко това необикновено ясно. Сякаш съм досам нея. Виждам как всяка капка остава цяла и се отърколва по нежните пера. В състояние съм да забавя бързите движения при къпането и правя така, че те да се разгръщат бавно, лека-полека, с безкрайно изящество.

След туй запявам. Запявам, без да съм взел съзнателно решение за това. Сега Перта е кацнала на една пръчка и тъкми с човка перата си. Изглежда, не ме чува. Аз съм възбуден. Усещам как кръвта ми кипи. Всичките ми мускули са опънати, навирил съм криле от напрежение. Повдигам се колкото е възможно повече и се клатя напред-назад в такт с песента; танцувам под собствения си ритъм, цял устремен към Перта. Изпитвам неотложна необходимост, неотложно желание да се осъществя. А Перта продължава да се тъкми.

Литвам надолу. Кацам до нея на пръчката и запявам по-силно, с повече чувство. Перта не ме и поглежда. Нито се обръща към мен, нито помръдва. Пристъпвам по-близо до нея. Тя пак не се помръдва. Очаквам да избяга, дори го искам; защото ми се ще да я гоня и да й пея във въздуха. Доближавам се още повече. Тя протяга човка назад и започва да дърпай да оправя перата на гърба си. Остава ми само едно, което е някакъв вътрешен подтик: литвам над Перта и я възкачвам. Цял съм настръхнал от страст.

Нищо! На мястото, където преди секунда стоеше Перта, няма нищо. Аз съм сам-саменичък! Разбирам, че падам — не от пръчката, а от съновиденията си. Падам от втория сън в първия; за секунда си давам сметка, че съм сам, заспал на най-високата пръчка, след което падам от първия сън в леглото си в стаята.

Събуждам се. За първи път ми се случва да се изцъркам насън. Бях чувал, че такива неща стават, но на мен не ми се беше случвало. Отивам в банята и се измивам. После вземам гъбата и избърсвам чаршафите.

Лягам отново и ми се струва, че съм паднал от много далечно място. Чувствувам се ужасно самотен.

В края на същата седмица тръгвам да я търся. Убеден съм, че тя съществува някъде. Може дори да съм я виждал и да не съм се сетил, че е тя. Изключено е да е изцяло плод на моето въображение. Инстинктивно се отправям най-напред към мистър Линкълн. Тия дни неговите се плодят масово. Той ми показва новородените. Две от тях са много тъмни. Обяснява ми, че ако кръстоските вървят както досега, само след десет години щял да получи чисто черно канарче. Направил си е и диаграма на разграфена хартия. Колкото повече се доближаваш до целта, казва, толкова по-трудно се забелязва Потъмняването. Разликата от черно до черно ставала все по-незначителна, а се случвали и регресии. Според неговите изчисления бил постигнал деветдесет на сто от крайната цел; нужни били още десет години, за да получи деветдесет и шест — деветдесет и девет процента черно. Той сочи с пръст себе си и казва: „Аз не съм дори деветдесет процента черен, много по-малко.“

Питам го има ли женски, които не използува за разплод. Искам да видя дали тя не е между тях, понеже в кафезите за разплод я няма, както и предполагах. Той посочва покривалото върху голямата клетка отляво. Покрил съм я, казва, защото иначе тези свободни женски ще вземат да флиртуват с мъжките в кафезите, мъжките ще вземат да им пеят и току-виж, някоя от мътещите се вбесила и зарязала гнездото. На мен такова нещо не беше ми идвало наум. Щял да разпродаде тия женски; повечето от тях били безплодни или снасяли по едно-две яйца на гнездо и нито една не му била нужна за неговите кръстоски.

Надзъртам в клетката и виждам десетина женски. И веднага зървам Перта. Само е тя. Някаква част от мен, птичата част, си я спомня. Влюбвам се в нея, вече като момче. Аз се влюбих в Перта насън, когато бях птица, но това чувство се е пренесло в реалния ми живот на момче. Трябва да я имам на всяка цена; обръщам се към мистър Линкълн и му посочвам Перта. Струва ми се много необичайно да я гледам по този начин — аз момче, а тя птица; става ми неловко, сякаш я шпионирам. Все едно; че надзъртам през ключалката и виждам нещо, което не бива да видя.

„Онази там ли, казваш?“ — сочи я той.

Кимвам.

„Няма да прокопсаш много от нея. От две години я имам и досега все запъртъци ми снася. Три мъжки съм опитвал на нея. Последното беше едно, като се разпашеше, не можеш го спря. И въпреки това всеки път тя снасяше по четири запъртъка. Сигурен съм, че е от сой, ама нещо трябва да се е повредила.“

Мистър Линкълн наблюдава Перта заедно с мен. Тя се мести насам-натам по пръчката. Вижда ме, сигурен съм в това.

„Не мразя никого чак толкова, че да му я продам. Иде ми да й извия врата, ама пък е такава една хубавичка, че сърце не ми дава. Но няма полза от женско, дето не може да снесе едно свястно яйце. Сигурен съм, че от нея може да излезе чудесна майка. Да видиш само какви гнезда вие, пък легне ли да мъти, не става. Ама защо? За нищо.“

„Що не ми я продадете?“

Казах си го най-после. Наблюдавам я и зная, че и тя ме наблюдава. В съня не беше ме погледнала нито веднъж. Дали ще ме погледне сега?

„Дума да не става. Ще ти я дам тъй. Хем ще ми спестиш труда да й извия врата. Само ми зяносва семето.“

В същност аз не искам да я купувам. И се радвам, че мистър Линкълн ми я дава. Все едно, че й е баща и дава съгласието си да се оженя за дъщеря му. Изгубвам и ума, и дума, затова само подавам ръка да стисна неговата. За миг той се стъписва, но после вижда, че не се шегувам. Протяга и двете си ръце и взема в тях моята. Гледа ме право в очите. Те са се навлажнили, не че ми се плаче, но съм много развълнуван и щастлив.

„Какво ти е, момче? Призля ли ти?“

Казвам „не“ с глава. Не ми се говори. Бил ли си веднъж птица, човешката реч ти прилича на грухтене. Все пак мистър Линкълн ме разбира, обръща се и влиза в клетката. Не му представлява трудност да хване Перта; само се приближава и я взема от пръчката. Тя иска да бъде уловена. Сигурен съм. Той я изважда от шепата си, обръща я наопаки и духва под опашката й.

„Виждаш ли? Веднага е готова. Ще речеш, само е за разплод.“

Затварям очи, за да не гледам. Мистър Линкълн не забелязва това. Обръща я в нормално положение и потрива с пръсти главата й.

„Виждаш ли? Над очите има чертички, почти като човешки вежди. Такова нещо у друго канарче не съм видял.“

Кимам. Той ми я подава. Усещам как сърцето й тупа в ръката ми. Мистър Линкълн понечва да донесе кутия, с която да я пренеса, но аз му казвам, че ще я нося в ръка. Добре, че дойдох напряко през парка и не съм с колелото. Опитвам се да благодаря на мистър Линкълн, но същевременно бързам да си тръгна час по-скоро и да отнеса Перта в къщи.

Пускам я в голямата клетка и до края на деня я наблюдавам с бинокъла. Всичко е също като в оня сън в съня. В живота ми за първи път се случва нещо, което преди това е започнало като сън.

Когато преглеждам кафезите за разплод и ги почиствам, чувствувам се част от другите канарчета. Не ме гнети самота дори в действителния живот. Нали си имам приятелка. Тя е при мен и наяве, и насън. Надявам се довечера да се появи в истинския сън. Това ме вълнува дори повече от летенето.

Тази нощ не заспах в съня. Стоя на най-високата пръчка и я виждам да яде семе долу на пода на клетката — също както първия път в онзи сън в съня. Съзнавам, че сънувам и зная защо тя е там, но това са представи, които сами по себе си са като съновидения. Тя е най-реална тук, в моя сън.

Наблюдавам я известно време. Кристалната купичка е пълна с вода и тя се окъпва както предишния път. Бях забравил да сложа купичката в клетката, преди да си легна; значи, сънят заживява свой собствен живот. Сънят знае много по-добре от самия мен какво искам.

Гледам я как се къпе, както и предишния път. До този миг тя не е забелязала, че стоя в горния край на клетката. Запявам: