Пилето

Отгде те познавам, страннице моя?
В кое ли безбрежно небе сме летели?
Може би аз въздух съм бил, а ти — птица?
Прелетя ли през мен?

Защо все, още не сме се събрали?

Ти знак ми дай — ще бъдеш ли моя докрай?
Ти виждаш ли ме, усещаш ли как те желая?
Или моята песен умори те до смърт?

Щом свършвам, литвам долу при нея. Тя ме вижда. Чува ме. Стената помежду ни е срината.

„Здравей. Не знаех, че има друга птица в тази клетка. Мислех, че съм сама. Ти отдавна ли си тук?“

Не искам да я лъжа, но пък ми се ще да гледа на мен само като на птица. Отговарям:

„Да, открай време.“

„Хареса ми песента ти. Много хубаво пееш. Имаш ли си женска?“

„Не. Сам съм.“

„Истина ли е това, което каза в песента си? Сериозно ли го казваш?“

„Истина е. Сериозно го казвам.“

„Сега и аз съм сама. Никога не съм имала малки. Яйца съм имала много, но не и малки пиленца. Искам да бъда твоя, затова те предупреждавам за тези неща.“

„Да, и аз искам.“

„Разбра ли ме?“

Не мога да й отговоря. Никога не съм срещал някой, който да мисли и говори така откровено. Нейните мисли и думи са чисти като планински ручей. Между нас тече някакъв естествен ток. Усещам как преливам в нея и как тя прелива в мен. Запявам:

Аз нося чисто семето на радостта,
едно безкрайно сливане. Да полетим.
Любовта ни расте от вчерашното утре.
И плъзгаме се лекокрила
към нашето интимно минало.
Да полетим.