Пилето

„Прекрасно! Това беше дори по-силно от първата песен. В песните си ти даваш израз на мисли, каквито не съм чувала досега. Като че ли си нещо повече от птица, като че ли познаваш други, далечни от клетката хоризонти.“

„Благодаря ти. Но щом веднъж си канарче, няма нищо повече, няма други хоризонти. Хайде да летим заедно.“

Тази нощ облитаме цялата клетка. Аз й показвам неща, които съм научил от Алфонсо, а тя ми показва как се правят бързите завои и плавните грациозни кацания. Тя много хубаво използува въздуха не за да се плъзга по него, а да се задържа. Нещо като да плуваш прав. Показва ми как става това, без да е нужно да биеш бясно криле.

Другата нощ сънувам, че е ранен следобед. Не бях попадал насън в такова време на деня. Във „ваната“ е налята прясна вода. Този път се сетих навреме да сторя това.

Перта ме чака и ме посреща радостно, като литва при мен, преди аз да съм слязъл при нея. Гледа ме право в очите, фронтално. Но точно когато ми минава през ум, че птиците не гледат така, обръща глава настрани и ме гледа с едно око. После се гледаме, като въртим глави ту насам, ту натам; аз наляво — и тя наляво, аз надясно — и тя надясно, аз наляво, тя надясно, тя наляво, аз надясно. Не си спомням птиците да правят така. После тя хвръква на долната пръчка.

„Хайде, Пиле, ела да се къпем заедно.“

Не бях й казвал името си.

Спускам се долу и се чудя откъде знае името ми; това отваря голяма дупка в съня. Нищо не разбирам. Тази Перта тук напълно откъсната ли е от другата Перта в клетката? Изцяло ли е тя плод на моето въображение? И дали не знае името ми, защото самият аз го зная? Литвам заедно с нея към водата. Тя каца на ръба на купичката и чака. Аз кацам до нея. Тя потапя човка във водата и хвърля пръски към мен. Досега не съм се къпал като птица. Не ми е много ясно какво се прави в такива случаи. И аз потапям човка във водата и напръсквам Перта. Но го правя непохватно. Перта ме поглежда изпитателно. Напръсква ме втори път. И аз я напръсквам. Този път го правя по-добре. Обзема ме ужасен страх: ами ако Перта разбере, че не съм птица, а момче, и се уплаши от мен? Това угризение, този страх застава между нас. Перта го усеща. Поглежда ме, след това се потапя във водата. Слънчевата светлина и сега се е разпаднала на цветни ивици. Аз се къпя в тях, а Перта хвърля пръски наоколо ми. После и аз се озовавам в банята, пърхам, потъвам в светлината, във водата, в Перта. Сякаш плувам в музика. Ще ми се да запея, но се въздържам. Правя всичко, което прави Перта. Танцуваме под такта на музиката, която звучи в нас. Не е нужно да пея. В този миг се досещам, че вероятно всички женски канарчета танцуват, тъй както всички мъжки канарчета пеят. Това е нещо, което няма как да знаеш освен ако си птица; да, женските канарчета танцуват.

Здравата намокрени, свършваме с къпането и започваме да летим из клетката. Перата ни са мокри, самите ние сме натежали. Летим във въздуха със същото усещане, каквото едно момче изпитва, когато плува във вода. Движим се бавно. Нужен ни е простор, разстояние. Отърсваме водата от перата си, пръскайки се един друг. Аз все още внимавам какво прави Перта, следя нейните движения. Тя и сега танцува, това е танц със забавени движения, но все пак танц. Перта забелязва, че я гледам. Виждам въпроса в очите й. Изглежда, птиците никога не разменят такива погледи, каквито аз й хвърлям. А аз я гледам едно, че това ми доставя удоволствие, и друго, да се науча как да се къпя като птица.

Когато най-сетне изсъхваме, кацаме на една от пръчките и се залавяме да пригладим перата си. Прокарваш леко човка по влажното перо, усещаш разрошените власинки и ги привеждаш в ред. Възхитително. То е, като да вчесваш грижливо мократа си коса, но те изпълва с хилядократно по-голямо задоволство. Перата трябва да се пригладят по строго определен начин, друг няма. Пригладиш ли ги по този начин, добиваш чувството, че си завършен и че си разбираш от работата. Изведнъж ми се приисква да направя нещо, съвсем не птиче: да пригладя перата на Перта. Никога не съм виждал птици да постъпват така. Птиците изразяват любовта си само чрез подаване на храна, песни, цвъртене, чифтосване и толкоз. А на мен ми се иска да милвам Перта така, както момчетата милват момичетата, обаче имам само човка и крака. Струва ми се съвсем естествено да поема някое от перата в човката си и да го пригладя с тънкия й край. Ето в какво се различават птицата и момчето. Решавам да я питам за името ми:

„Перта, откъде знаеш името ми?“

Тя ме поглежда изненадано. Престава да се реши.

„Та аз не знам името ти. Ти не си ми го казвал.“

„Но когато ме покани да се къпем, ме нарече Пиле.“

„Вярно. Но Пиле не е име“

„Че какво е тогава?“

„Ами Пиле; не знаеш ли името на една птица, казваш й Пиле. Всяка птица е Пиле. И всички птици знаят това.“

Как да й обясня, че аз не знаех? И къде е мястото на всичко това в съня? Тази е една от нощите, в които през цялото време съзнавам, че сънувам. И една от последните такива нощи. Перта ме поглежда.

„А ти откъде знаеше името ми? Аз не съм ти го казвала.“

Перта от онзи сън в съня имаше име и то беше Перта. И не тя ми го каза, аз го измислих. Какво да й обясня сега? Пак трябва да лъжа.

„Ти ми го каза, когато летяхме първата нощ.“

Перта дипли перата си и ми отговаря чак след половин минута.

„Не, не съм ти го казвала. Защо ме лъжеш? Няма смисъл да се лъжем. Щом заговорим неверни неща, помежду ни пада сянка. Не си ли казваме истината, свършено е.“

„И аз не зная кое е истина, Перта. Но не мога да ти кажа как стана тъй, че научих името ти. Това не е лъжа.“

„Но не е истината. Щом знаеш нещо и не го казваш, каква истина е това?“

Перта се спуска долу и похапва семе. Аз кацам до нея. Известно време ядем заедно. Много съм влюбен в нея. Толкова е необичайно да намериш такъв твърд чистопробен диамант, обвит в такава мекота. Като костилка в средата на праскова.

Денем не мисля за друго освен за Перта. Пролет е и това е предпоследната ми година в гимназията. Всички са пощръклели около годишния бал. Майка ми ме пита с кое момиче ще отида на бала. С никое. Всичките момичета в училище ми приличат на огромни тромави крави. Ходят, сякаш краката им са сраснали със земята. Моите очи са обърнати към красивите, изящни движения на птиците.

Ал ще ходи на бала с една от викачките. Той е включен в отборите по футбол и борба. Сигурно ще го включат и в лекоатлетическия като дискохвъргач. Така той ще стане единственият от нашето училище, който има правото да се състезава в три отбора.

Ал тренира с диска на бейзболното игрище до нас. Понякога и аз излизам на игрището да му връщам диска. Това е единственото нещо, което, макар да не е свързано с моите канарчета, не ми се струва чак толкова досадно. За да пратиш диска надалеч, трябва да го изхвърлиш под такъв ъгъл, че въздухът да оказва минимална съпротива и същевременно да поддържа летежа му. Като го връщам на Ал, аз си правя най-различни опити и се случва да го хвърля и по-далеч от самия Ал. Разбира се, аз имам едно особено преимущество: от толкова много тренировки за размахване на крилете делтовидните, триглавите и гръдните ми мускули са необикновено развити.

Ал ме кара да се опитам да вляза в лекоатлетическия като дискохвъргач. И току ми мери разстоянието. Обичам да хвърлям диск, но в никакъв отбор няма да влизам. Според мене с разните му мереници, с набирането на точки и стремежа на всяка цена да победят, хората губят истинското удоволствие от играта.

Ал все ме навива да заведа някое момиче на бала. Покрай приятелката си, викачката, той знае около двайсет момичета, които искат да идат на бала, но не могат да намерят чак такива глупаци, които да ги заведат. Майка ми е станала пълна истеричка на тази тема. Тя приема като някаква лична обида това, че не искам да взема за пет долара смокинг под наем, да купя за долар и половина една орхидея, за да закича някое момиче, което едва познавам, и да платя два долара за вход. Мразя да танцувам и да отива на бала ще бъде губене на време — и за мен, и за момичето.

Оставаха три дни до бала и вече мислех, че съм се отървал, но вечерта Ал се отби у нас. Бях свършил с птичките и с нетърпение очаквах нощта и съновиденията. С Перта бяхме станали вече много, много близки и денем тя ми липсваше страшно. Изведнъж Ал изтърсели то пред майка ми, че някаква негова позната на име Дорис Робинсън го помолила да ме попита дали ще се съглася да я заведа на бала. Тя вече имала входни билети и сама щяла да си купи букетче за роклята. Шофирала и можела да вземе колата на баща си. Аз трябвало само да се снабдя със смокинг.

Господи, идеше ми да го убия тоя Ал! Майка ми само това чакаше и пак взе да пили: имало само един такъв бал в живота на човека, ако тя имала възможност да учи в гимназия, това щяло да бъде велико щастие за нея, аз не съм оценявал какви възможности са ми дали и прочие. Баща ми бръкна в джоба си и извади пет долара. Каза, че ми ги дава да взема смокинг под наем. Притиснат по този начин, какво можех да направя? Казах, че ще отида. Но се почувствувах виновен пред Перта. Исках да й кажа. Исках да й обясня как всичко е станало против волята ми. Усещах помежду ни да зейва още една пропаст на неистината.

Балът се случи в най-неподходящото време — точно когато не трябва. Перта ме беше попитала дали искам да свием гнездо. Не останах изненадан, понеже когато бивахме заедно, току повдигаше криле. А правеше същото и денем, наяве. Предстоеше ми да взема много важно решение и ми беше нужно време да помисля. И точно тогава — тоя глупав бал.

Ал ме заведе да си взема смокинг и се мъчеше да ме убеди, че Дорис е само за мен. Обясняваше ми какви страшни крака имала. Аз бях разглеждал краката на момичетата, за да си обясня какво пък толкова може да има в едни крака, но всички те ми се струваха еднакви. Е, една имаше повечко месце тук или там, на друга коленете бяха по-сбръчкани, отколкото на приятелката й, трета имаше по-тънки глезени, но какво от това?

Ами задниците им? Месо около цвинтера както на всеки човек. Това не е друго, освен доразвитие на глутеус максимус, което дава възможност на хората да ходят на два крака и да сядат. За мен всяка седяща твар е грозна. Птицата, ако не лети, стои права. Тя никога не сяда, освен когато мъти. Това е то красота.

После циците. Що за глупав израстък за хранене на бебета. Жените са принудени да ги носят цял живот, а те се друсат под самите им носове, пречат им, а пък се използуват най-много две-три години. Взирал съм се в много цици и Ал се е опитвал да ми покаже разликата между хубавите и грозните. А те се различават главно по големина и заостреност. Като гледам „Нешънъл Джиографикс“, виждам, че женските цици не са много по-различни от козешките или кравешките; само дето са по-неудобни.

На връщане от мястото, откъдето взехме смокинга, Ал не затвори уста. Бил сигурен, че ще мога да сваля това момиче. Тоест смятал, че щяла да ми бутне. Познавал две копелета, с които била спала. Всичко това се предполагаше да е страшно интересно. Аз знаех Дорис Робинсън. Беше най-обикновено момиче с обикновени крака, обикновен задник и не дотам обикновени цици. Дорис не би могла да лети, та ако ще светът да се обърне. Беше малко по-ниска от среден ръст, червендалеста, с лунички. Майка ми би се радвала да отида на бала с момиче като Дорис. Ал много държеше да отида на бала с Дорис. Ал искаше да бъда обезчестен. А какво искаше майка ми, не зная.

Издокаран със смокинга, приличах на някое от черните канарчета на мистър Линкълн. В автобуса по пътя към Дорис се чувствувах като палячо. Слава богу, че поне не носех орхидея. Но ми предстоеше да танцувам цяла вечер с някаква скапана орхидея под носа ми. На мен орхидеите ми миришат на смърт. Издават някакъв влажен мирис на мухъл, на плесен — като прогнил ковчег; не стига това, ами намирисват леко и на парфюм. От тази смес се получава миризма на балсамиран труп.

Мислех си, че тази орхидея ще ми се завира в носа цяла вечер, но не познах съвсем. Намерих адреса на Дорис и се оказа, че те живеят в голяма самостоятелна къща в модната част на Джърард Хил. Минах по автомобилната алея и почуках. Отвори ми майка й. Представих се и тя ме покани вътре. Стоя пингвински костюм Можех и да не се представям — нима не беше ясно кой съм? Мисис Робинсън се беше издокарала и така вонеше на парфюм, че за миг си помислих да не би нея да трябва да мъкна на бала:

„Дорис ей сега ще слезе. Бихте ли седнали тук?“

Почти ме бутна на един стол в дневната до вътрешната стълба и излезе. Така, сложиха ме на мястото ми и сега трябваше да чакам галапредставлението. Замислих се за Перта. С удоволствие щях да й разкажа всичко. Жалко само, че то е толкова далеч от нейния свят. Тя няма да го разбере. А дори да го разбере, няма да повярва.

Ето, Дорис се задава по стълбата. „Отнесени от вихъра“ — известен номер. Слиза три стъпала, забеляза ме и се спира. Поглежда към стола, на който седя, хвърля една усмивка ала Оливия де Хавиланд — Мелани, после се спуска по стълбата много бързо, но без да подскача, сякаш се плъзга по дървена детска пързалка. Аз ставам.

Тя кълчи бедра, за да изпъкне по-добре роклята й. Роклята шумоли сухо, като че пука. Майката се връща в дневната. Носи орхидеята в кутия. Казва, че я е държала в хладилника, за да не увехне. По-подходящо място за нещо, което мирише на смърт, надали ще се намери. Започвам да мисля, че са си купили тази къща само заради стълбата, та в тържествени случаи Дорис да се спуска по нея както преди малко.

Майката държи орхидеята пред мен, за да й се възхищавам. Цветето е голямо колкото гълъб, а и по форма прилича на гълъб — гълъб, току-що овалял се в праха. Тя ми го подава заедно с голяма карфица. И орхидеята, и карфицата са ледено студени. От мен се иска да закича Дорис.

Точно в този миг забелязвам, че просто няма къде да забода това чудо. Освен ако не забия карфицата в голата й, влажна луничава плът.

Стоя като ахмак с карфицата в една ръка и цветето в другата. Като нищо мога да го забода на едно от зърната й, защото ми се струва, че това не са зърна, а гумени топчета. Дорис и без това има големи цици, но с тая рокля те стигат до лактите й. А помежду им има такова пространство, че ако избереш подходяща позиция, ще видиш през пролуката пода, сигурен съм.

Очевидно закачването е детайл, за който не е бил разработен сценарий. Майката започва да се кикоти глупаво. Дорис става червена като сьомга, а луничките й съвсем потъмняват. Тогава майката пристъпва и забожда цветето на кръста й. Сега то изглежда, сякаш е краят на някаква чудовищна лиана, който я е обвил отзад. Чудя се къде ли ще държа ръката си, когато танцуваме.

Влиза и бащата. Блед човек с уморен вид. Той намята на раменете й копринена пелеринка и й дава ключовете за колата. Дава й и всякакви съвети: да я заключва, да гаси фаровете, да не кара с повече от трийсет и пет мили в час. После я целува по бузата. Майка й също я целува по бузата. Бащата се обръща и поема ръката ми.

„Приятно прекарване, мойто момче. И не по-късно от два, нали!“

Мойто момче! Майчице мила, те вече са ме оженили за нея. Балът свършва в дванайсет и половина. Какво ще правя с нея до два часа? И какво ще си помисли Перта, ако не се появя в съня? Вървя към катастрофа, това е.

На бала се наложи да преместя цветето от кръста й на китката. Тя искаше да го сложа на лявата китка и аз го вързах за часовника й с едно ластиче, което намерих в джоба си. Орхидеята щръкна точно на горната част на китката, та Дорис имаше вид, като да е тръгнала на лов със соколи. Докато танцуваме, тя държи ръката си на рамото ми и проклетата орхидея непрекъснато ме гъделичка по врата и ухото. От това по гърба ми полазват тръпки. Така не виждам орхидеята, но пък усещам мириса й. Тя все ме връща към спомена за конската мърша на онова място, дето веднъж ни заведе Джо Сагеса.

Тази миризма, потните тела наоколо и шумната музика ме довеждат до полуда. За да се откъсна от всичко това, мисля си за съновиденията, които ме очакват в леглото у дома. Дорис ми говори нещо за музиката, пита ме къде живея. Тя знае, че баща ми е прислужник в училището, но не споменава нищо за това.

Зървам баща си на два пъти. Сега той изпълнява ролята и на спасителна команда. Гледа кои влизат в мъжките тоалетни. Следи да не се пие много, но ако на някой му призлее и отиде да повърне, има грижата да почисти. За това ще получи пет долара; точно колкото да плати за моя глупав смокинг. Не бих издържал втора такава нощ и за петдесет долара.

Виждам Ал да се носи във вихъра на танца с неговата викачка. Него не го бива в танците, обаче тя е от онези момичета, които и с бивол да танцуват, пак го правят красиво. А Ал, каквото и да се свири, танцува все в един такт. Дори не слуша музиката. С тоя смокинг прилича на гангстер от някой филм, въпреки че се е закичил с бял карамфил Дорис ме пита за канарчетата. Това е нещо, за което не искам да говоря. Ако тя наистина се интересува, ще й кажа едно-друго. Ще спра това глупаво танцуване, ще седна и ще й разкажа. Поглеждам я в очите; не, тя пита колкото да поддържа разговора, докато танцуваме. Понякога ми се струва, че хората не правят друго освен да играят игри; най-различни сложни игри. Училищните балове са също една игра с цяла поредица от правила. Едно от тези правила е: докато танцуваш, трябва да разговаряш.

Нямам часовник, а огромната орхидея ми пречи да видя нейния, но в двата края на салона има стенни часовници. Те са плътно покрити с мрежести капаци, за да не ги счупи някоя баскетболна топка, но от определен зрителен ъгъл може да се види колко е часът. Времето се влачи едва-едва. Аз съм каталясал. Минава единайсет, а обикновено си лягам към десет. Ръката ми откапва да държа ръката на Дорис високо. От време на време я отпускам, за да пооблекча раменния мускул, но Дорис изобщо не я поддържа и двете ни ръце увисват. Накрая изнемогвам да я държа горе и двамата отпускаме ръце, тя се притиска до мен и обляга глава под брадата ми. Сега пък косата й ми гъделичка носа, а цветето продължава да ме гъделичка по врата. Не мога да се почеша, и двете ми ръце са заети. На всичко отгоре притискат ме големите цици на Дорис, твърди като надути докрай вътрешни гуми. От тренировките за летене стернумът ми е изхвръкнал повече, отколкото е нормално, та циците й пасват много добре от двете му страни. Чудесна двойка. Влизаме един в друг като сглобка.

Най-после този кошмар свършва. Отиваме да вземем пелеринката на Дорис и излизаме навън. Нощта кънти от тръшкане на автомобилни врати и смях. Отварям й вратата. Тя ме пита не искам ли аз да карам. Откъде го измисли! В нашето семейство никой не шофира: ние никога не сме имали кола; и никога няма да имаме. Баща ми дори не ще да се вози в автомобил.

Отказвам и тя пъха ключа и запалва. Колата е буик, последният модел преди войната. Моторът е осемцилиндров, ще се пръсне от мощност, но всичко в тази кола е някак изпортено от нещо, което наричат Дайнафлоу. С това нещо можеш да караш, без да знаеш как се сменят скоростите. Баща ми казва, че не след дълго ще изкарат коли, които не е нужно да управляваш. Тогава хората ще се избиват един друг, без дори да разберат.

Дорис се обръща към мен. Озарено само от светлината на таблото, лицето й е нежно като новородено пиленце. Тя е отметнала пелеринката и изглежда почти гола. Протяга ръка към радиото и го пуска. Сигурно предварително го е била нагласила на тази вълна, а може дори да се е обаждала в радиостанцията, за да засвири подходяща за случая музика. Разнесе се Гленмилъровата „Утринна зора“. Много обичам тази негова серенада; тя има вътрешната завършеност на хубава песен на канарче.

„Да се разходим до Мидия.“

Каквото и да кажа, ясно е, че ще отидем до Мидия. Тя сигурно вече е ходила и си е набелязала пътя. Отпускам се на седалката и си казвам — да става каквото ще. Тази нощ май ще ме обезчестят. Тя трябва да се върне в два часа. Часовникът, който свети зелено сред тъмното табло, показва един без четвърт. За един час всичко може да се случи.

Дорис не се води много по съветите на баща си. Ние се носим с петдесет мили в час по остри завои, по пътища, широки колкото една кола, през тежко надвиснали клони. Под високия каменен железопътен надлез минава права писта, по която тя пердаши със седемдесет. А е толкова дребничка, че трябва да се понадига, за да вижда пътя. Аз се смъквам надолу и забивам поглед в сребристите обувчици, които натискат педала за газта и спирачката. Питам се какво ли прави Перта. И какво ще стане моят сън, ако се размажа в това табло пред мен и над мощите ми остане да дими осемцилиндровият двигател.

Мястото е избрано предварително. Излизаме от асфалта и свиваме по някакъв черен път, толкова, тесен, че клоните чегъртат от двете страни на колата. Тя нищо не казва, само кара и се взира напред, да избягва дупките. Приближаваме се към развръзката. Дорис е решила годишният й бал да завърши както подобава. Аз се чувствувам като свещ върху торта, която предстои да бъде духната.

Чудовищната кола прекосява някакъв ручей и пътят се превръща в камънак. Най-после Дорис спира, изключва мотора, изтегля ръчната и угасява фаровете. Но превърта запалването, тъй че таблото остава да свети и радиото продължава да работи. Тази кола всичко си има. Вярно, гълта бензин като хала, но какво от това? Лепенката на стъклото показва, че имат право на повече бензин.

Отначало тя седи и стиска волана — като хлапе, което уж кара, когато колата е спряла. Аз, свит досега на кълбо, се изправям и сядам нормално. Обръщам се към нея и подвивам вътрешния крак върху седалката. Знам ли какво може да се случи? Сигурен съм само, че ще бъде смутително за мен.

Дорис коленичи на седалката. В тъмното виждам, че е оставила обувките си при педалите. Протяга ръка към мен, да сваля орхидеята.

„Искам да си я запазя за спомен.“

Казва това, докато аз се мъча в мрака да развържа ластичето. И върти китката си като змия. Когато свалям цветето, тя го взема и го оставя над таблото. В тъмнината увеличеното му отражение в извитото предно стъкло изглежда зловещо. Миризмата му изпълва цялата кола.

Очаквам да поведем един от онези дълбокомислени разговори, които започват с „Не ме ли харесваш?“ или „Ти защо не ме харесваш?“. Те вече са ми познати. В такива случаи каквото и да отговориш, то ще бъде или обида, или лъжа. Готвя се да излъжа, за да поддържам илюзията за страхотния годишен бал, но не става нужда. Дорис затананиква мелодията, която радиото свири, обляга се на мен и започва да се люлее, като че танцуваме; танц в „Буик Дайнафлоу“! Аз я обгръщам с ръце и гледам да поддържам тонуса. Ако я чукам, това може да ми помогне в съня с Перта. Нали съновиденията ми се състоят от преживени неща.

Дорис вдига глава и започваме да се целуваме. Мляскаме се, мляскаме се и аз се чудя какво да правя, за да не ми пречи носът. После тя отваря уста и аз отварям моята. Старая се, няма що. И изведнъж тя диша в устата ми и смуче въздух. Усещам как изтегля въздуха чак от ноздрите ми. Велики боже! Това целуване ли е, или тази хубостница е някакъв вампир, който унищожава жертвите си, като им изпива не кръвта, а въздуха? Тъкмо си мисля това, и тя набутва целия си език в устата ми. Имам чувството, че съм всмукал балонна дъвка. Не мога да си поема дъх освен през носа. А, не може да бъде! Малкият се надига! Значи, цялата тази щуротия му се предава по съответния път. Мъча се да кръстосам крака, за да го скрия, да го затисна, но Дорис не можеш я излъга. Тя намества корема си точно отгоре му. Скимти и напъхва езика си още по-навътре. После сваля ръката, с която ме е прегърнала, и аз си мисля с надежда, че вече сме дали своя принос за бала и свършваме; но тя смъква горната част на роклята си и като изскачат ония ми ти цици! Освободени, сега те стърчат още повече настрани. И изглеждат по-хубави от онези в „Нешънъл Джиографикс“.

Тя се изопва назад и се вторачвам в тях. Не виждам да имат лунички, поне на светлината от таблото.

Точно в този миг разбирам, че мога да свърша тая работа. И не само мога, ами искам. Същевременно започвам да си мисля за Перта. Искам първия път това да стане с Перта. Искам първия път да бъде с жена ми, не с Дорис. Дорис никога не може да ми бъде жена, тя е за други работи.

Дорис все още не се отказва, но аз вече съм свършил. Продължавам да я целувам, стискам й циците, дори ги погалвам. Тя диша тежко, скимти, но иначе и двамата мълчим. Накрая се изправя и прибира гърдите си в роклята. Наближава два. Натискали сме се близо един час.

Здравето ни се взема, докато обърнем колата. Аз излизам навън да я насочвам. Мястото е много тясно, а Дорис не я бива на заден. На два пъти боксуваме, преди да се измъкнем. Стигаме до тях в два и половина. Дали онзи блед побелял човек няма да ме застреля, задето съм се гаврил с дъщеря му и съм я задържал толкова късно? Да не говорим за колата — сигурно цялата е изподрана от къпинаците и клоните.

Преди да излезем от колата, целуваме се за лека нощ — нормална, не вампирска целувка. Дорис пита дали ще се видим пак. „Разбира се — казвам, — ще те видя в училище“ Всеки ден я виждам там, В един курс сме по геометрия.

Тя има ключ и си отваря. Майка й още не си е легнала и предлага да ме закара до нас. Всички трамваи и автобуси вече са спрели. Казвам й, че не живея далеч и ще се прибера пеша. Тя не настоява много. Явно гори от нетърпение да научи всички подробности от Дорис. Чудя се дали тя ще й разкаже всичко или само една част. Знаеш ли ги такива богаташи?

Четирите мили до нас ме ободряват. И ми дават възможност да се размисля. Надявам се, че не съм наранил чувствата на Дорис и същевременно се радвам, че не отидох докрай. Бързам да засънувам Перта. Качвам се на пръсти по задните стълби, без да събудя никого, Когато вече съм в леглото, виждам, че е четири.

В съня денят преваля. Слънцето е на залез. Перта прехвръква от едната средна пръчка на другата. Наблюдавам я минута, после се спускам при нея.

„Толкова те търсих, Пиле. Къде се изгуби? Защо веднъж си тук, а друг път те няма. Това не го разбирам. Извън клетката ли излизаш? Сам ли летиш навън? Не те ли е страх. Не можеш ли да ме взимаш със себе си?“

„Не, Перта, не летя навън.“

На останалите въпроси не мога да отговоря. Толкова е красива. На светлината се очертава изящната извивка на гърдите й и на гърба. Дълбоко в себе си усещам да се надига вълнение.

Приближавам се до Перта, тя кляка на пръчката и подхваща: „пиип-пиип-пиип“. Крилете й пърхат в очакване. Време ми е да започна да я храня. Но аз съм като Алфонсо в началото; не ме бива. Искам, но ми е невъзможно да поема храната в човката. Винаги ми е било противно да повръщам. Ето как момчешката част от мен пречи на птичата.

Перта стои и търпеливо чака да бъде нахранена. Опитвам се още веднъж и този път става. Птицата в мен надделява и сега виждам, че тая работа е лесна като летенето и пеенето. Подавам й храна и Перта е щастлива. „Пиип-пиип-пиип“ — как се обажда тя. Подавам й още храна. Пея и я задирям. Тя прикляка по-ниско. Аз още не съм готов. Отново й подавам храна. Държа се така отчасти защото ми се иска всичко това да продължава колкото е възможно по-дълго. Перта не казва нищо и ние летим заедно цяла нощ. Аз й пея и я храня до сутринта, когато се събуждам.

На другия ден се чувствам уморен от недоспиването. Майка ми току ме разпитва, но аз отговарям с половин уста. Когато се залавям да почистя клетките, идва Ал. Сложил съм още дванайсет малки в другата клетка. Досега не ми е умряло нито едно. В кафезите кипи живот. Малките писукат за храна, мъжките пеят и се вдига страшна шумотевица. Перта си лети сама в клетката.

Ал ме засипва с въпроси за Дорис. Обяснявам му, че не съм я чукал, а той не вярва. Дорис, казва, е огън, такива като нея са само няколко в цялото училище; тя, казва, и на конски може да се надене, стига конят да стои мирен. Уверявам го, че му вярвам, но че с мен тя нищо не е направила.

Баща ми свидетелствува пред майка ми, че не съм пропуснал нито един танц. Майка ми иска да знае къде сме ходили след бала. Казвам, че сме се отбили в „Дон“ в Йейдън; това е един млечен бар, заведение, което в очите на майка ми е съвсем като за след бал. Добавям, че сме прекарали много хубаво. Майка ми оглежда смокинга и го изчетква. Преди да си легна, аз го бях изчистил от шумките и тръните. Ако намереше бели петна от вътрешната страна на панталона, сигурно щеше да се разбеснее.

Ал хвърля поглед на канарчетата, но не проявява кой знае какъв интерес към тях. За него е важно само едно: че аз съм създал истинска фабрика за канарчета. Интересува се за цената на храната и по колко птички получавам от гнездо и пресмята колко пари ще изкарам.

„Брей, та ти ще станеш същински милионер. Кралят на канарчетата. Ти си просто предоперен да успееш в живота“.

На Ал това му се струва много остроумно. И той успява да го пробута в годишника на училището. Под снимката ми там няма нищо: ни клубове, ни награди, ни спортове, ни длъжности. Написано е само „По прякор Пилето. Предоперен да успее в живота.“

Ал забелязва, че Перта е съвсем сама в голямата клетка и ме разпитва за нея. Чуди се защо не съм пуснал там някои от малките. Обяснявам му че тя ми е любимката и я държа в резерва.

„Има си хас да е като оная гълъбица, която имахме някога.“

„Да — казвам, — нещо такова, само че тя не ми мъкне разни мъжки.“

„А взема ли храна от устата ти, както правеше оная щурава вещица?“

За миг си помислям, че Ал е прозрял нещата и знае за моя сън. Ако някой е способен на такова нещо, това може да бъде само Ал. Но после се сещам. Разсмивам се и му казвам, че канарчетата се дресират много по-трудно от гълъбите.

Излизаме на игрището да подхвърляме диска, после Ал се прибира у тях. Аз отивам при птичарника и наблюдавам Перта с бинокъла. Мъча се да реша по какъв начин да й обясня какво съм аз. И друго се мъча да реша: какво съм аз.

Тази нощ насън имам предвид, че трябва да разкажа на Перта за себе си. Решил съм това наяве, като момче, и сега то ми идва наум като птица.

Отначало летим с Перта заедно и играем нов танц. В танца летим един над друг, като се сменяме — ту единият лети отгоре, ту другият. Това е много красиво, но трудно се прави в ограниченото пространство на клетката. Ех, да можехме да летим на свобода!

Когато кацаме, тя кляка, надава своето „пиип-пиип-пиип“ и аз я нахранвам без вся какви затруднения. Вече е време да се съеша с нея и тя очаква това. Зная, че оформящото се в нея яйце чака моето семе. Аз искам да пусна семето си в нея, да съм спокоен, че то е намерило топличкото си място в яйцето й.

„От какво се боиш, Пиле? Искаш ли да имаме наше си гнездо? Сигурна съм, че ще ни се родят прекрасни пиленца, които ще приличат на нас, че за първи път моите яйца ще се изпълнят с живот, който ние ще им дадем. Защо се боиш?“

Поглеждам я. Толкова много я обичам. Тя казва същото, което аз мисля, за което мечтая и пея. А то е нещо повече от летене.

„Първо трябва да ти обясня някои работи, Перта.“

„Да не би да си имаш друга, друго гнездо?“

„Не. Де да беше така просто, Перта.“

„Че това не е толкова просто.“

„Изслушай ме внимателно, Перта. Чуй не само какво ще ти кажа, но и как ще ти го кажа. Искам да знаеш истината. Искам да знаеш какво съм аз, тъй че помежду ни да няма никаква сянка.“

„Кажи ми, Пиле. Говори.“

„Перта, всичко, което става с нас, не е действително.“

Перта, която досега ме гледаше с лявото око, ме поглежда с дясното, но нищо не казва.

„В действителност аз съм момчето.“

Обяснявам й, че става дума за момчето, което се грижи за птичарника, което слага храна и сменя водата.

„А това, което ние с теб изживяваме, е само сън. Аз те създадох насън. Исках да те създам и го направих в съня си.“

Чакам. Перта не казва нищо. Само ме гледа ту с едното, ту с другото око; по едно време приплясква с криле. Дали ще разбере?

„Перта, в реалния свят, като момче, отидох при един човек и той те подари на мен. И тогава те донесох тук в клетката.“

Чакам някакъв знак, че ме разбира. Ех, да разбирах самият аз всичко по-добре, щях да и го обясня по-добре.

„Продължавай, Пиле. Слушам те“

„Виждаш ли, Перта, ние сме тук заедно поради две обстоятелства: сънят, който сънувах навън, и птичката, която донесох тук и която денем лети сама в клетката. Ти си птичката от моя сън и в съня и същевременно ти си птичката, която като момче обичам, но с която не мога да разговарям. В този сън ти си съчетание от двете неща. В съня си аз се намирам тук, понеже искам да бъда тук. Искам да бъда с теб и ето че съм с теб.“

Млъквам. Дори самият аз не разбирам това, което казвам. Птицата надделява в мен, затова не го разбирам. В човешкия ми мозък се оформят мислите, думите, но птичият ми мозък не може да ги възприеме. Аз гледам на Перта не като на птичка, а като на себеподобно създание, в което съм влюбен. Какви налудничави неща говоря. Как мога да очаквам, че Перта ще разбере и ще повярва, щом самият аз не разбирам. Мълча.

„Продължавай, Пиле. Разкажи ми повече.“

„Това е най-същественото, Перта. Като момче в действителност, а не насън аз съм стопанинът на всички тези канарчета. Аз купих Пилето и Алфонсо. Отгледах и тях, и малките им в моята стая, която е на друго място. После направих клетката, в която сега летим с тебе. Когато съм момче, ходя на места, които ти не можеш да видиш оттук. И живея с други създания, които приличат на мен, момчето. В другия свят аз съм само едно младо същество, което още не е в състояние да се грижи за себе си. Живея при майка си и баща си. Нашата къща е извън клетката, ей там. Но ако аз не идвам тук, ако не се грижа за канарчетата и не ги храня, животът тук ще замре, ще спре. Разбираш ли?“

„Не, Пиле. Сам знаеш, че не мога да разбера. Аз съм птичка; тези неща не ми говорят нищо.“

„Но поне вярваш ли ми, Перта? Или мислиш, че те лъжа, като ти казвам всичко това.“

„Вярвам ти, Пиле. Ти ми казваш истината, твоята истина.“

„А не може ли тя да бъде и твоя истина, Перта? Аз искам да бъде и твоя истина. Искам да ме познаваш истински“

Перта ме гледа с двете очи, съвсем не като птица.

„Не, Пиле. Аз съм птичка. Твоята истина не може да бъде моя.“

Сам не зная защо искам тя да научи всичко. Дали защото си мисля, че ако разбере и повярва, моят сън ще стане по-реален? Но как е възможно един сън да стане по-реален? То е все едно от една нула да направиш по-голяма нула, като наредиш след нея десет хиляди нули. Та нали нулата пак ще си остане нула.

„Перта, ти разбра ли от всички тия мои думи, че ти изобщо не съществуваш; че ти си само част от моя сън?“

„Какво значи сън, Пиле?“

Ами сега! Това не бях предвидил. Ако птиците не сънуват, няма начин да й го обясня. И все пак това е мой сън. Не мога ли в собствения си сън да наложа на птиците моята воля, да ги карам да сънуват или да не сънуват? Мога, разбира се, иначе сънят няма да излезе както трябва.

„Перта, когато спиш, не ти ли се явяват мисли, образи, видения, чувства, които не са истински, които идват някъде отвътре, които са само въображение?“

„Не. Когато спя, аз набирам сили. Набирам сили, за да летя, да имам малки. Тогава не съществувам. Тогава укрепват перата ни, закаляват се човките ни и нищо не усещаме.“

Това е извън възможностите ми. Значи, дори в собствения си сън не мога да накарам птиците да сънуват. В този миг разбирам, че момчето в същност не е искало Перта да научи всичко. Живота си на птица трябва да живея само като птица. Другото отпада по необходимост. Разбирайки това, изпитвам благодатно облекчение.

Обзема ме истински покой. Усещам как силата ми на птица нараства в мен. От краищата на перата ми до върховете на ноктите ми тече животинска кръв.

Перта ме наблюдава. После ми казва, че съм птица, че трябва да забравя всички тези глупости за момчето. Иска да бъда неин. Всичко, което съм й казал, било бълнуваме на луд, някаква треска. На нея й било ясно, че съм птица. Ако съм можел да се видя с нейните очи, щял съм да разбера, че принадлежа към нейния птичи свят. Предавам се. И се заселвам здраво в онзи живот, за който винаги съм мечтал. Утвърждавам се и се преутвърждавам като птица в света на моя сън.

Запявам. Перта живее за мен. Помежду ни започва взаимно преливане на чувства и усещания, каквито никога не съм изпитвал и дори не съм сънувал, че мога да сънувам. Перта полита и играе някакъв много труден танц. Аз литвам след нея с песен. Тя лети и танцува под такта на моята песен, а аз пея и танцувам според нейния танц. Това не е гонитба, а взаимно допълване в летежа. Разбираме се на език, който няма думи. Всяко наше движение увеличава напрежението от вътрешното ни сливане. Но ето, Перта каца и ме изчаква. Приближавам се до нея разтреперан от страст, но с напълно бистро съзнание. Тя се отваря, за да ме приеме. Пърхам отгоре, спускам се и прониквам в нея. Тя ме поема с цялото си същество. В този неповторим миг не съм сам, не съм нещо отделно. Преминавам през илюзията на осъществяването в дълбините на една споделена реалност.

Сега вече отделям по-добре съня от деня. В съня например почти напълно забравям, че съм момче. Превръщам се изцяло в птица. През деня бях оставил цедка в клетката на Перта, та да си направи гнездо. В съня двамата вием гнездо с общи усилия. Колкото и да е странно, Перта проявява интерес към гнездото и денем. Аз й давам зебло и тя започва да гласи гнездото. Това не е неестествено. По време на разплода случва се и самотни женски да вият гнезда.

В съня виенето на гнездото е истинска наслада. Повечето работи върши Перта, която се оказва много добър инженер. Работата е съчетание от тъкачество или плетачество и строителство. Перта е крайно придирчива и находчива. Като птица аз се възхищавам от гнездото много повече, отколкото като момче.

Всеки ден, когато отивам да нагледам канарчетата и да ги нахраня, проверявам гнездото, което Перта гради в клетката. То е също като гнездото, което тя вие в съня, само че градежът на гнездото в съня е малко по-напреднал. Възможно ли е сънят да изпреварва действителността? Аз май вече не разбирам кое е действителност и кое не.

След завършването на гнездото Перта ми казва, че има предчувствието, че тази нощ ще снесе. Нощите в съня отговарят на дни в действителността. Наяве мислите ми са изцяло погълнати от съня. Непрекъснато си мисля за предстоящата поява на нашето яйце. Много трудно ми е да приема, че Перта, птицата, спи, докато аз сънувам, в съновидението Перта е будна, докато птицата спи. Те съновидение ли са една за друга? Право ли каза Перта? Птиците наистина ли не сънуват? Не сънуват ли поне, че летят на свобода.

Същата нощ яйцето е снесено. Аз стоя до Перта. Тя ми казва, че усеща как яйцето се оформя в нея, как се втвърдява черупката му и как то тръгва да излезе на бял свят.

Моли ме да й попея, за да излезе яйцето по-лесно. Запявам тихичко, разсеяно, без да зная какво ще излезе от моята песен. Пея за нас двамата, които сме се слели в едно в един току-що започващ живот. Едно е да си момче, а съвсем, съвсем друго — да си баща на яйце.

Небето просветлява, когато Перта ми казва, че яйцето вече е в гнездото. Тя се надига внимателно, за да го видя. Много е красиво. Тя излиза от гнездото и аз лягам върху яйцето. И то, и гнездото излъчват топлината на Пертиното тяло, и през перата тя достига до гърдите ми. Стоя неподвижен и тази топлина ме изпълва цял. Искам да почувствувам онова, което Перта е почувствувала и чувствува. Перта се надвесва над гнездото и ме нахранва. Сетне кляка край гнездото и се отваря, за да ме приеме.

И Перта от съня, и Перта в клетката снесоха четири яйца. Пертините яйца в клетката са толкова хубави, колкото и нашите. Оставям яйцата в гнездото на Перта, птицата. Не ми се ще да рискувам яйцата в съновидението ми да се превърнат в топчета за игра, а от друга страна, съм сигурен, че истинските яйца са безплодни. Щом съм сигурен в това, не е нужно да ги вадя и да ги заменям с топчета.

Наяве се тревожа, че в съня яйцата също може да се окажат безплодни. Но насън този въпрос изобщо не ме безпокои. Питам Перта защо досега е снасяла само запъртъци и тя ми отговаря, че никога не е била оплодена както трябва. И аз точно това мисля.

Много ми се ще нашите яйца да са оплодени. Желая го с цялата си душа. Наблюдавам с бинокъла как канарчетата люпят в кафезите. И запомням много добре всичко. Защото искам да зная какво точно трябва да правя като птица. Искам да дам сила на моите малки за този живот.

Другата клетка е вече пълна с новородени. От чуруликането, което се носи оттам, може да се съди, че голяма част от тях са мъжки.

Гледам как горката Перта лежи върху своите запъртъци. Не е справедливо да мъти за нищо. След седем дни, половината от времето за мътене, изваждам яйцата едно по едно и ги проверявам срещу светлината. Празни са всичките.

Решавам да направя нещо. Имам три женски, чиито яйца предстои да се из люпят с един-два дни разлика от времето за Пертините. Едната е снесла пет яйца, а другите две по четири. Взимам от първата две и от вторите по едно. По три птичета на гнездо не е лошо, хем ще им е по-широчко и ще имат по-добри условия да оцелеят.

Заменям с тия четири яйца Пертините запъртъци. И се успокоявам. Перта ще бъде добра майка, сигурен съм. Две от яйцата са от Пилето и Алфонсо. Не вярвам Пилето да се разсърди, че съм ги взел. Перта явно не забелязва подмяната и приема новите яйца напълно нормално. Преди да ги сложа в гнездото й, проверявам всяко едно — всичките са оплодени. Използувах малкото ръчно фенерче, за да ги проверя. Седемдневното оплодено яйце е възтъмно отвътре и има тънки червени жилчици.

В съня поглеждам гнездото с нашите четири яйца, но не забелязвам промяна. Подменянето на Пертините яйца в клетката не се е отразило върху нашите четири яйца. Надявам се, че това ще спомогне нашите яйца да се излюпят. Изпитвам неудържимо желание да стана баща. Дано да имам сили да храня малките. Често храня Перта в гнездото и й пея. Да стана баща, да зная, че частица от мен се е вляла в малките — това значи да утвърдя своята същност. Мисля, че по този начин ще бъда нещо повече не само като птица, но и като момче. Да станеш баща е едно от най-сигурните доказателства за мъжественост.

Една нощ, когато вече очакваме малките да се излюпят, Перта ми казва, че ги усеща да мърдат в черупките, и аз лягам върху яйцата, а тя отива да се окъпе, та да размекне после черупките и малките да излязат по-лесно. И аз ги усещам да мърдат. Нещо шава във всяко яйце. До сутринта ще се излюпят всичките. Сигурен съм. Когато Перта се връща в гнездото, запявам й тази песен Убеден съм, че малките са достатъчно развити, за да ме чуят. А и черупките са толкова тъпички.