Пир за врани

— Говорят тези неща само за да спечелят благоволението на баща ти — така й каза. — Истината ще намериш в огледалото си, не на мъжките езици. — Урокът беше жесток и тя плака дълго, но й свърши добра работа, когато при Харънхъл сир Хюл и другите си завъртяха играта. „Една девица трябва да е недоверчива в този свят, иначе няма да остане задълго девица“, мислеше си.

Заваля.

В турнирния сблъсък при Горчив мост Бриен беше издирила и скъса от бой един по един ухажорите си — Фароу, Амброуз и Рунтавия, Марк Мюлендор, Реймънд Нейланд и Уил Щърка. Хари Сойър го събори от коня и счупи шлема на Робин Потър, и му остави грозен белег. А щом падна и последният от тях, Майката й поднесе самия Конингтън. Този път сир Ронет държеше меч, не роза. Всеки удар, който му нанасяше, бе по-сладък от целувка. За нея поне.

Него ден Лорас Тирел се оказа последният, озовал се срещу гнева й. Той изобщо не я беше ухажвал, едва ли изобщо я беше и поглеждал дори, но в този ден носеше три златни рози на щита си, а Бриен мразеше розите и това й вдъхна още повече ярост и сила. Заспа, сънувайки боя с него. И сир Джайм, как стяга многоцветния плащ на раменете й.

На заранта все още валеше. Докато закусваха, Дик Чевръстия предложи да изчакат да спре.

— Кога ще е това? Утре? След две седмици? Когато се върне лятото? Не. Имаме си наметала и ни чакат левги езда.

Валя през целия ден, Тясната диря на пътя, която следваха, скоро стана на кал под конските копита. Малкото дървета наоколо бяха голи, непрестанният дъжд бе превърнал опадалите листа в мокър кафяв килим. Въпреки подплатата от катерича кожа наметалото на Дик също беше подгизнало и като го гледаше колко трепери, Бриен за миг изпита жалост. „Недохранен е, ясно“. Зачуди се дали наистина има контрабандистки залив или срутен замък, наречен Шепотите. Гладните бяха способни на отчаяни ходове. Всичко това можеше да се окаже измислица, само колкото да я подлъже.

Ромонът на дъжда сякаш бе единственият звук на света. Дик Чевръстия упорито яздеше напред. Беше се свил над седлото, сякаш така можеше да се опази сух. Нямаше никакво село, дърветата, които да ги заслонят, също свършиха и трябваше да вдигнат бивака си между някакви скали на петдесетина разтега от линията на прилива. Скалите поне щяха да ги защитят от вятъра.

— Няма да е зле тая нощ да се пазим, милейди — каза Крас, докато се мъчеше да запали огъня: беше събрал сухи съчки. — На такова място може да се въдят млящери.

— Какво? — Бриен го изгледа подозрително.

— Млящери — повтори с наслаждение Дик Чевръстия. — Чудовища. Приличат на хора, само че главите им са много големи и имат люспи там, където му е косата на човек. Бели са като рибешки корем с паяжини между пръстите — ципи де. Винаги са мокри и миришат на риба, с издути устни и зелени зъби, остри като игли. Разправят, че Първите хора отдавна ги били избили, ама не е вярно. Идат нощем да крадат лоши дечица, и като стъпват с ципестите си крака, се чува мляс, мляс. Момичетата ги държат за приплод, но момчетата ги ядат с острите си зелени зъби. — Погледна ухилено към Подрик. — Ще те изядат, момче. Ще те изядат суров.

— Само да се опитат. — Подрик опипа меча си.

— Ти опитай. Само опитай. Млящерите хич не умират лесно. — Смигна на Бриен. — Вие лошо момиченце ли сте, милейди?

— Не. — „Само глупачка“. Дървата бяха много влажни и не се палеха, колкото и искри да изкарваше с кремъка и парчето стомана. Праханта задимяваше, но нищо повече. Отвратена, тя опря гръб на скалата, загърна се в наметалото си и се примири със студената мокра нощ. Дъвчеше коравото резенче осолено говеждо и си мечтаеше за горещо ядене, а Дик Чевръстия разправяше за времената на сир Кларънс Краб и как се бил с краля на млящерите. Сладкодумно разказваше, трябваше да му го признае. „Но и Марк Мюлендор също беше забавен с малката си маймунка“.

Твърде мокро беше, за да види как се скри слънцето, твърде мокро, за да види изгряващата луна. Нощта се възцари, студена и беззвездна. На Краб му свършиха приказките и заспа. Скоро и Подрик захърка. Бриен седеше с гръб на скалата и слушаше вълните. „Близо ли си до морето, Санса? Дали чакаш сега при Шепотите кораб, който така и няма да дойде? Кой ли е с тебе? Превоз за трима, каза той. Дали и Дяволчето е с тебе, и сир Донтос, или си намерила малката си сестра?“

Изтеклият ден беше дълъг и Бриен бе уморена. Усети как клепачите й натежават. На два пъти задряма. Втория път се събуди с разтуптяно сърце, убедена, че някой е надвиснал над нея. Крайниците й бяха изтръпнали, а наметалото се беше омотало около глезените й. Изрита го и се изправи. Дик Чевръстия лежеше свит на кълбо на мокрия пясък и спеше. „Сън. Беше само сън“.