Язденето през гората бе много по-бавно. Бриен смушваше кобилата през зеления сумрак, обръщаше я покрай дърветата. Разбра, че тук е лесно да се загуби човек. Накъдето и да погледнеше, всичко изглеждаше едно и също. Самият въздух сякаш стана сив, зелен и застинал. Борови клони я дращеха по ръцете и стържеха по прясно изрисувания й щит. Злокобната тишина я дразнеше все повече и повече.
И явно тя притесняваше и Дик Чевръстия. Когато взе да се смрачава, той се опита да запее.
— Имаше един мечок, мечок, мечок, черен, кафяв и космат. — Боровете попиваха песента му, както попиваха вятъра и дъжда. След малко спря.
— Тук е лошо — каза Подрик. — Лошо място е тук.
Бриен изпитваше същото чувство, но нямаше да помогне, ако го признае.
— Боровата гора е мрачно място, но в края на краищата е само гора. Тук няма нищо, от което да се боим.
— А млящерите? Ами главите?
— Умно момче — засмя се Дик Чевръстия.
Бриен го погледна ядосано.
— Никакви млящери няма. И никакви глави.
Хълмовете се издигаха, хълмовете се спускаха. По едно време Бриен се усети, че се моли дано Дик Чевръстия да е честен човек и дано да знае накъде ги води. Вече дори не беше сигурна, че ще може да намери морето сама. Ден или нощ, небето си оставаше все така сиво и облачно, без никакво слънце или звезди, по които да може да намери посоката.
Спряха на бивак до лъскаво зелено блато. На сиво-зелената светлина земята изглеждаше съвсем здрава, но щом подкараха, конете им затънаха до глезените. Трябваше бързо да обърнат и да се измъкнат към по-твърдия терен. И там решиха да пренощуват.
— Няма страшно — увери ги Краб. — Ще се върнем нагоре по хълма и ще се спуснем по друг път.
На другия ден беше същото. Яздеха през борове и блата, под тъмно небе и неспирен дъжд, покрай дерета, пещери, руини от древни твърдини и обрасли с мъх каменни зидове. Всяка купчина камъни си имаше своя история и Дик Чевръстия им ги разказваше всичките. Ако го слушаше човек, хората на нос Краклоу бяха напоявали боровете си с кръв. Търпението на Бриен взе да се изчерпва.
— Колко още? — попита ядосано най-сетне. — Вече сигурно минахме покрай всяко дърво на нос Краклоу.
— Не чак — отвърна Краб. — Вече сме близо. Вижте, дърветата оредяват. Близо сме до Тясното море.
„Този глупак, дето ми го обеща, сигурно ще излезе отражението ми в някое езеро“, помисли Бриен, но й се стори безсмислено да се връща, след като е стигнала толкова далече. Но беше уморена, това не можеше да го отрече. Бедрата й се бяха втвърдили като желязо от седлото, а напоследък беше поспивала само по час-два нощем, докато Подрик я пазеше. Ако Дик Чевръстия бе решил да се опита да ги убие, беше сигурна, че ще се случи тук, където теренът му е добре познат. Може би ги водеше към някоя разбойническа бърлога, при хората си, подли като него самия. Или пък просто ги въртеше в кръг и чакаше конникът да ги настигне. Не го бяха зърнали, откакто оставиха зад себе си замъка на лорд Брун, но това още не значеше, че се е отказал от гонитбата.
„Може би ще се наложи да го убия“, каза си тя през нощта, докато крачеше из бивака. От тази мисъл й призля. Старият й учител по оръжия винаги се беше съмнявал доколко е твърда за битка.
— В мишците си имаш сила на мъж — неведнъж й беше казвал сир Гудвин, — но сърцето ти е меко като на всяка девица. Едно е да се упражняваш на двора със затъпен меч в ръка, а съвсем друго — да забиеш цяла стъпка остра стомана в корема на човек и да видиш как светлината гасне в очите му. — За да я кали, сир Гудвин често я пращаше при касапина на баща й да коли агнета и прасенца. Прасенцата квичаха, а агънцата пищяха досущ като уплашени деца. Свършеше ли клането, очите на Бриен бяха заслепени от сълзи, а дрехите — толкова плувнали в кръв, че ги даваше на слугинята си да ги изгори.
Но сир Гудвин продължаваше да храни съмнения. — Прасето си е прасе. С човек е друго. Когато бях скуайър, млад колкото теб, имах един приятел, силен, бърз и гъвкав, всички надвиваше на учебния двор. Всички знаехме, че един ден от него ще стане блестящ рицар. После дойде войната, на Каменни стъпала. Видях как приятелят ми смъкна врага си на колене и изби брадвата от ръката му, но когато трябваше да го довърши, се поколеба само за миг. В битката един миг е цял живот. И онзи измъкна камата си и намери пролука в бронята на приятеля ми. Силата му, бързината, храбростта, цялото му с толкова мъка добито умение… струваше по-малко и от шутовска пръдня,
„Ще го помня“, обеща тя на сянката му и огледа боровата гора. Седна на един камък, извади меча си и почна да го точи. „Ще го помня и се моля да не трепна“.
Денят дойде сив, студен и облачен. Така и не видяха слънцето да се вдига, но щом черното отстъпи на сиво, Бриен разбра, че е време отново да яхнат конете. С Дик Чевръстия начело поеха през боровете. Бриен го следваше плътно, Подрик бе зад нея на дръгливото си конче.