Пир за врани

Замъкът изникна пред очите им ненадейно. Допреди миг бяха в най-дълбокия лес, без нищо друго освен борове на левги и левги във всички посоки. После заобиколиха една канара и отпред зейна просека. На една миля по-натам гората изведнъж свършваше. Отвъд нея беше небе и море… и древен порутен замък, запустял и обрасъл с храсталаци и бурени, на самия ръб на стръмнината.

— Шепотите — каза Дик Чевръстия. — Слушайте. Чувате ли главите?

Подрик зяпна.

— Чувам ги.

Бриен също ги чу. Смътно, тихо мърморене, което като че ли идваше по-скоро изпод земята, отколкото от замъка. Щом наближиха скалите, звукът се усили. Морето е, изведнъж осъзна тя. Вълните бяха прояли дупки в скалите и буботеха в пещери и тунели под земята.

— Никакви глави няма — рече тя. — Това, дето го чувате да шепне, са вълните.

— Вълните не шепнат. Глави са.

Замъкът беше от стари неодялани камъни, всичките различни. Пролуките между тях бяха запълнени с мъх, а от основите бяха израсли дървета. Повечето стари замъци си имаха гора на боговете. Шепотите май нямаха друго. Бриен подкара кобилата до ръба на пропастта, където стената беше рухнала. Грамадата нападали камъни беше гъсто обрасла с отровен червен бръшлян. Тя върза кобилата за едно дърво и погледна надолу. Вълните се разбиваха и кипяха около останките на пропаднала кула. Зад нея зърна устието на голяма пещера.

— Това е старата кула на фара — каза зад нея Дик. — Срути се още когато бях на половината на годините на Под. Имаше стъпала надолу до заливчето, но като падна скалата, отидоха и те. От тогаз контрабандистите престанаха да спират тук. Едно време можеха с лодки да влязат в пещерата, но вече не. Виждаш ли там? — Опря ръка на гърба й и посочи с другата.

Бриен настръхна. „Едно бутване и ще съм долу при кулата“. Отстъпи назад.

— Не ме пипай.

— Исках само…

— Не ме интересува какво си искал само. Къде е портата?

— От другата страна, покрай стената. — Той се поколеба. — Тоя твой шут не е от тия, дето гонят карез, нали? — попита изнервено. — Щото снощи се сетих, че може да ми е сърдит, зарад оная карта, дето му я продадох, пък забравих да му кажа, че контрабандистите вече не спират тук.

— Със златото, което ще получиш, можеш да му върнеш каквото ти е платил за помощта. — Бриен не можеше да си представи, че Донтос Холард е заплаха за когото и да било. — Стига изобщо да е тук.

Тръгнаха да заобиколят стената. Някогашният замък беше триъгълен, с четвъртити кули на всеки ъгъл. Портите му бяха съвсем изгнили. Когато Бриен бутна една, дървото изпращя и се откърти на дълги трески и половината врата се срина. Отвътре се виждаше още зелен сумрак. Гората беше пробила през стените и бе погълнала двора и цитаделата. Но зад портата имаше портикул, зъбите му бяха забити дълбоко в меката разкаляна пръст. Желязото беше почервеняло от ръжда, но когато Бриен го разклати, не помръдна.

— От дълго време никой не е използвал тази порта.

— Мога да се прехвърля — предложи Подрик. — До пропастта. Където стената е паднала.

— Твърде опасно е. Камъните са разклатени, а червеният бръшлян е отровен. Трябва да има задна врата.

Намериха я от северната страна на замъка, полускрита в огромен къпинак. Всички плодове бяха обрани, половината храст беше изсечен, за да се отвори пътека до вратата. Това изпълни Бриен с тревога.

— Някой е минал оттук, и то скоро.

— Вашият шут и ония момичета, казах ви — отвърна Краб.

„Санса?“

Бриен не можеше да го повярва. Дори на затъпял от виното пияница като Донтос Холард щеше да му стигне умът да не я води в такова злокобно място. Нещо в тези руини я изпълни с безпокойство. Нямаше да намери Санса тук… но трябваше да провери. „Някой е бил тук — помисли тя. — Някой, който е трябвало да се крие“.

— Аз влизам. Краб, ти идваш с мен. Подрик, искам да наглеждаш конете.

— И аз искам да вляза. Аз съм скуайър. Мога да се бия.

— Точно затова искам да останеш тук. Из тези гори може да има разбойници. Не можем да си оставим конете непазени.

Подрик изрита едно камъче.

— Както кажете.

Тя се провря през къпинака и дръпна ръждясалата желязна халка. Вратичката се възпротиви за миг, после се отвори рязко, пантите изскърцаха жално. Бриен извади меча си. Макар и в броня, се чувстваше гола.

— Хайде, милейди — подкани я отзад Дик Чевръстия. — Какво чакате? Стария Краб е умрял преди хиляда години.

Какво чакаше наистина? „Наистина съм глупава“, каза си. Звукът беше само от морето, от неспирния му екот в кухините под земята, надигащ се и спадащ с всяка вълна. Но наистина звучеше като шепот и за един кратък миг тя като че ли видя главите, наредени по лавиците, и ги чу как шепнат: „Трябваше да използвам меча — казваше една. — Трябваше да използвам вълшебния меч“.

— Подрик. В походното ми одеяло е увит един меч. Донеси ми го.

— Да, сир. Милейди, Веднага. — Момчето затича.

— Меч ли? — Дик Чевръстия се почеса зад ухото. — Че ти си имаш меч в ръката. За какво ти е друг?

— Този е за теб. — Вриен му го подаде с дръжката напред.

— За мен? — Краб посегна колебливо, сякаш го беше страх, че мечът ще го ухапе. — Недоверчивата девица дава меч на Дик?