Пир за врани

— [???], да, да, няма да отричам… ама съм смешен. Карам мъжете да се смеят.

— И жените да плачат.

— Аз ли съм виновен? Жените нямат чувство за хумор.

Бриен отпусна Клетвопазител.

— Копай гроб. Тук, под язовото дърво. — Посочи с върха на меча.

— Нямам лопата.

— Имаш две ръце. — „Една повече, отколкото оставихте на Джайм“.

— Що да си правим труда? Остави ги на враните.

— Тимеон и Пъг могат да нахранят враните. Дик Чевръстия ще си има гроб. Той беше Краб. Това е родовият му замък.

Земята се беше размекнала от дъжда, но пак отиде целият ден, докато шутът изрови достатъчно дълбок гроб. Нощта вече падаше, когато свърши. Ръцете му бяха кръвясали и подути. Бриен прибра Клетвопазител в ножницата, вдигна Дик Краб и го отнесе при дупката. Лицето му не беше за гледане.

— Съжалявам, че не ти се доверих. Вече не мога.

Докато коленичеше да положи тялото, си помисли: „Сега ще се опита, докато съм с гръб към него“.

Чу хрипливия му дъх миг преди Подрик да й извика. Шагуел бе стиснал ръбест камък. Бриен пък стисна кама.

Една кама почти винаги надвива камък.

Замахна рязко назад и заби стоманата в червата му.

— Смей се! — изръмжа му в очите. Но той само изхленчи. — Смей се! — повтори тя и го стисна за гърлото с едната си ръка, докато с другата въртеше камата в корема му. — Смей се! — Повтаряше го и го повтаряше, — докато ръката й не почервеня до китката и вонята на умиращия шут не я задави. Но Шагуел така и не се засмя. Хлиповете които чу, си бяха само нейни. Като го разбра, хвърли камата настрани и се разтрепери.

Подрик й помогна да смъкнат Дик Чевръстия в дупката. Луната вече изгряваше. Бриен изтупа пръстта от ръцете си и хвърли в гроба два дракона.

— Защо го направихте това, милейди? Сир? — попита Под.

— Това е наградата, която му обещах, ако ми намери шута.

Зад тях се разнесе смях. Бриен издърпа рязко Клетвопазител и се завъртя вихрено. Очакваше да види още Кървави глумци… но беше само Хюл Хънт, седеше на порутената стена.

— Ако в ада има бардаци, тоя нещастник ще ти е благодарен — подвикна рицарят. — Иначе си е чиста загуба на хубаво злато.

— Спазвам си обещанията. Ти какво търсиш тук?

— Лорд Рандил ми нареди да те проследя. Ако по някаква шантава случайност се спънеш в Санса Старк, каза ми да я върна в Девиче езеро. Не бой се, заповядаха ми да не ти правя нещо.

— То пък все едно можеш — изсумтя Бриен.

— Сега какво ще правиш, милейди?

— Ще го заровя.

— За момичето питам. За лейди Санса.

Бриен помисли.

— Отивала е към Речен пад, ако Тимеон ми е казал истината. Някъде по пътя я е пленил Хрътката. Ако го намеря…

— …ще те убие.

— Или аз него — отвърна тя упорито. — Ще ми помогнете ли да заровя бедния Краб, сир?

— Никой истински рицар не би могъл да откаже на такава красавица.

Сир Хюл се смъкна от стената. Тримата заринаха Дик Чевръстия. Луната пълзеше високо в небето. А под земята главите на забравени крале шепнеха тайни.

СЪЗДАТЕЛЯТ НА КРАЛИЦИ

Под изгарящото слънце на Дорн богатството се измерваше колкото в злато, толкова и с вода, тъй че всеки кладенец се пазеше ревностно. Кладенецът в Шандистоун обаче бе пресъхнал преди сто години и пазачите му бяха заминали на някое по-влажно място, изоставили скромната си твърдина с витите й колони и тройни арки. След това бяха допълзели пясъците, за да си вземат своето.

Ариан Мартел пристигна тук с Дрей и Силва тъкмо когато слънцето залязваше, западът се превръщаше в пано от злато и пурпур, а облаците до един засияха тъмночервени. Руините сякаш също сияеха — изпопадалите колони блещукаха в розово, червени сенки пълзяха по напуканите каменни подове и самите пясъци преливаха от златно в оранжево и пурпурно с гаснещата светлина. Гарин бе дошъл няколко часа по-рано, а рицарят с прозвище Тъмната звезда — предния ден.

— Красиво е тук — отбеляза Дрей, докато помагаше на Гарин да напоят конете. Водата си я носеха. Пясъчните коне на Дорн бяха бързи и неуморими и щяха да продължат да вървят много левги, след като други породи откажеха, но дори и те не можеха съвсем без вода.

— Откъде знаеше за това място?

— Чичо ми ме доведе тук, с Тиен и Сарела. — Споменът събуди усмивката й. — Хвана няколко пепелянки и показа на Тиен най-безопасния начин да се изцеди отровата им. Сарела обръщаше камъните, забърсваше пясъка от мозайките и искаше да разбере всичко, което може да се разбере за хората, живели тук.

— А вие какво правехте, принцесо? — попита Силва Пъстрата.

„Седях до кладенеца и си представях, че уж някой рицар разбойник ме е отвлякъл тук, за да ме насили — помисли тя. — Висок и як, черноок и чернокос“. Споменът я притесни.

— Мечтаех си — отвърна тя. — А щом слънцето залезе, седнах в нозете на чичо ми и го помолих да разкаже някоя история.

— Принц Оберин знаеше безброй истории. — В онзи ден Гарин също бе дошъл с тях. Беше млечен брат на Ариан и двамата бяха неразделни още преди да проходят. — Помня, че разказа за принц Гарин, същия, на който съм наречен аз.

— Гарин Великия — подхвърли Дрей. — Чудото на Ройните.

— Същият. Накарал Валирия да трепери.