Пир за врани

Мирцела щеше да има достатъчно време да научи историята на сираците през дългия си път нагоре по реката. Ариан отведе набедената кралица при последния от малката си свита.

— Последният, но първи по сила и доблест — сир Джеролд Дейн, рицар на Звездопад.

Сир Джеролд се смъкна на едно коляно. Лунната светлина блесна в тъмните му очи, докато гледаше хладно детето.

— Имаше един Артур Дейн — каза Мирцела. — Бил е рицар в Кралската гвардия по времето на Лудия крал Ерис.

— Той беше Мечът на Утрото. Мъртъв е.

— Ти ли си сега Рицарят на Утрото?

— Не. Наричат ме Тъмна звезда и съм на нощта. Ариан отведе детето настрана.

— Сигурно сте гладна. Имаме фурми, сирене и маслини, и подсладена лимонова вода. Но не трябва да ядете и пиете много. След малко почивка трябва да тръгнем. Тук, в пясъците, е по-добре да се пътува нощем, преди слънцето да се е издигнало в небето. По-добре е за конете.

— И за ездачите — подхвърли Силва Пъстрата. — Елате, ваше величество, елате да се стоплите. За мен ще е голяма чест, ако позволите да ви служа.

Отведе принцесата при огъня, а сир Джеролд се оплака зад Ариан:

— Домът ми е от десет хиляди години, още от зората на дните. Защо единственият, когото всички помнят, е братовчед ми Дейн?

— Беше велик рицар — обади се сир Арис Оукхарт.

— Имаше велик меч — отвърна Тъмна звезда.

— И велико сърце. — Сир Арис хвана Ариан за ръката. — Принцесо, моля ви да поговорим за минута.

— Добре.

Тя отведе сир Арис навътре в руините. Под плаща си рицарят носеше златоткан жакет, извезан с трите зелени дъбови листа на дома му. На главата си имаше лек стоманен шлем, увенчан с нащърбен шип и увит с жълт копринен шал по дорнския обичай. Можеше да мине за най-обикновен рицар, да не беше плащът му. От лъскава бяла коприна бе този плащ, блед като лунна светлина и ефирен като морски бриз. Плащ на Кралската гвардия.

— Какво знае детето?

— Съвсем малко. Преди да тръгнем от Кралски чертог, й казаха, че аз съм нейният закрилник и че всяка заповед, която дам, е предназначена да я опази. Беше чула как по улиците викат за мъст. Разбираше, че това не е игра. Момичето е храбро и много умно за годините си. Правеше всичко, което й казвах, без да възразява. — Рицарят я хвана за ръката, огледа се и сниши глас. — Има и други вести, които трябва да чуете. Тивин Ланистър е мъртъв.

Това я порази.

— Мъртъв?

— Убит от Дяволчето. Кралицата пое регентството.

— Нима? — „Жена на Железния трон?“ Ариан за миг помисли и реши, че е само за добро. Свикнеха ли владетелите на Седемте кралства с властта на кралица Церсей, щеше да е по-лесно да превият коляно пред кралица Мирцела. А покойният лорд Тивин беше опасен враг. Без него враговете на Дорн щяха да са много по-слаби. „Ланистъри убиват Ланистъри, чудесно“. — Какво е станало с джуджето?

— Избягал е — отвърна сир Арис. — Церсей предлага лордски владения и титла на онзи, който й донесе главата му. — В едно от задните вътрешни дворчета, полузаровено от подвижните пясъци, я притисна до една колона да я целуне и ръката му стисна гърдата й. Целува я дълго и силно и щеше да вдигне полите й, но Ариан се отскубна със смях.

— Виждам, че правенето на кралици ви възбужда, но нямаме време за това. По-късно, обещавам ви. — Погали го по бузата. — Имаше ли някакви проблеми?

— Само Тристейн. Искаше да седи до леглото на Мирцела и да си играе с нея на киваси.

— Той имаше червени петна още на четири години. Човек може да ги хване само веднъж. Трябвало е да кажеш, че Мирцела страда от сива люспа, това щеше да го държи настрана.

— Момчето — може би, но не и майстера на баща ти.

— Калеот? Той опита ли се да я види?

— Не, след като описах червените петна по лицето й. Каза, че нищо не може да се направи, докато болестта не мине сама, и ми даде гърненце с мехлем да облекчи сърбежа й.

До десет години никой не можеше да умре от червени петна, но за възрастни болестта можеше да е смъртоносна, а майстер Калеот не беше я преболедувал като дете. Ариан го беше научила, когато самата тя боледува от червените петна, на осем.

— Добре. А слугинята й? Убедителна ли е?

— От разстояние. Дяволчето я е избрал за тази цел, от много момичета с благородно потекло. Мирцела й помогна да си накъдри косата и нарисува червените петна по лицето й. Те са далечни роднини. Ланиспорт гъмжи от Ланиси, Ланети, Лантели и по-дребни Ланистъри, и половината от тях са русокоси. Облечена в нощния халатна Мирцела и с мехлема на майстера намазан по лицето… дори мен можеше да заблуди на смътна светлина. Доста по-трудно беше да намеря мъж на моето място. Дейк е най-близо до мен на ръст, но е дебел, затова облякох Ролдър в бронята си и му казах да не си вдига забралото. С половин педя е по-нисък от мен, но може би никой няма да забележи, след като не стоя до него. Все едно, той ще пази покоите на Мирцела.

— Трябват ни само няколко дни. Дотогава Мирцела ще е далече от обсега на баща ми.

— Къде? — Придърпа я към себе си и зарови нос в шията й. — Време е да ми кажеш останалата част от плана, не мислиш ли?

Тя се засмя и го избута.

— Не. Време е да тръгваме.