Пир за врани

Много скоро вятърът от запад се усили — горещ, сух и пълен с песъчинки. Ариан нагласи булото около лицето си. Беше от лъскава коприна, светлозелено отгоре и жълто отдолу, цветовете преливаха един в друг. Малки зелени бисери му придаваха тежина и тихо подрънкваха, докато яздеше.

— Знам защо моята принцеса носи було — каза сир Арис, докато тя го стягаше при слепоочията под медния шлем. — За да не засенчи красотата й слънцето.

Тя се засмя.

— Не, вашата принцеса носи було, за да пази очите си от блясъка и устата си от пясъка. Би трябвало да направите същото, сир. — Зачуди се от колко ли време белият й рицар е излъсквал тромавия си комплимент. Сир Арис беше приятна компания в леглото, но остроумието му беше съвсем чуждо.

Дорнците също покриха лицата си. Силва Пъстрата помогна на малката принцеса да се опази с булото от слънцето, но сир Арис се заинати. Скоро потта потече по лицето му, а бузите му почервеняха. „Ако продължи дълго така, ще се свари в тези тежки дрехи“. Нямаше да е първият. През столетията не една войска беше слизала от Принцов проход с развети знамена, само за да изсъхне и да се свари сред горещите червени пясъци на Дорн. „Гербът на дома Мартел е слънце и копие, двете любими оръжия на дорнеца — пишеше Младия дракон в горделивата си «Завоюването на Дорн», — но от двете слънцето е по-смъртоносното“.

За щастие не им се налагаше да прекосяват дълбоките пясъци, а само една тясна ивица от сухите земи. Когато Ариан зърна кръжащия високо в безоблачното небе ястреб, разбра, че най-лошото вече е зад гърба им. Скоро след това се натъкнаха и на дърво. Беше чворесто и криво, с повече тръни, отколкото листа, от вида, наричан „пясъчен просяк“, но означаваше, че не са далече от вода.

— Почти пристигнахме, ваше величество — каза весело Гарин на Мирцела, щом видяха още пясъчни просяци напред, цяла горичка около коритото на пресъхнал поток. Слънцето биеше отгоре като огнен чук, но вече бе все едно, след като пътят им беше към своя край. Спряха, за да напоят конете от меховете, пиха и те и намокриха булата си, после яхнаха животните за последния преход. След половин левга вече яздеха през дяволска трева и покрай маслинови горички. Зад веригата каменисти хълмове тревата стана по-зелена и сочна, виждаха се вече и лимонови градини, напоявани от паяжина стари канали. Гарин пръв забеляза лъскавата зеленина на реката, извика радостно и препусна напред.

Ариан Мартел беше минавала веднъж през Мандър, когато бе заминала с три от Пясъчните сестри на гости на майката на Тиен. В сравнение с онзи мощен воден път Зелена кръв едва заслужаваше да се нарича „река“, но все пак си оставаше източникът на живот за Дорн. Името си беше взела от мътнозеления цвят на блатясалите си води; но щом приближиха, слънчевата светлина сякаш превърна тези води в разтопено злато. Рядко беше виждала толкова мила гледка. „Оттук нататък всичко би трябвало да е бавно и простичко — помисли си. — Нагоре по Зелена кръв и чак до Вайт, докъдето може да стигне лодка с прът“. Това щеше да й даде достатъчно време, за да подготви Мирцела за всичко, което предстоеше след това. Отвъд Вайт ги чакаха дълбоките пясъци. Щеше да им потрябва помощ от Пясъчен камък и от Хелхолт за това прехвърляне, но не се съмняваше, че ще я получи. Червената пепелянка беше отраснал като повереник в Пясъчен камък, а любовницата на принц Оберин, Елария Пясък, бе незаконна дъщеря на лорд Ълър; четири от Пясъчните змии бяха негови внучки. „Ще короновам Мирцела в Хелхолт и там ще вдигна знамената си“.

Намериха лодката на половин левга надолу по течението, скрита под увисналите клони на голяма зелена върба. С нисък покрив и широка палуба, лодките с пръти нямаха почти никакво газене, колкото и натоварени да са; Младия дракон ги бе описал като „колиби, построени върху салове“, но това описание едва ли беше честно. Всички, освен най-бедните сирашки лодки, бяха великолепно резбовани и боядисани. Тази бе в преливащи се зелени тонове, с извита дървена кърма, изваяна като русалка, а от перилата надничаха рибешки лица. Палубата беше осеяна с пръти, въжета и делви със зехтин, а на носа и кърмата се полюшваха железни фенери. Ариан не видя сираци. „Къде е екипажът?“

Гарин дръпна юздите под върбата, скочи от седлото и подвикна:

— Събудете се, ей, ленивци рибооки! Вашата кралица е тук и чака да я посрещнете с почит. Хайде, излезте, песни да си попеем и сладко вино да леем. Устата ми е готова за…

Вратата на каютата се отвори с трясък. На слънчевата светлина излезе Арео Хота, с дългата си брадва в ръка.

Гарин се закова на място стъписан и зяпна. Ариан изпъшка, все едно брадвата я посече през корема. „Не трябваше да свърши така. Не трябваше да стане така!“ Чу как Дрей каза: „Това е последното лице, което се надявах да видя“ и разбра, че трябва да действа.

— Назад! — извика тя и се завъртя в седлото. — Арис, пази принцесата…

Хота удари по палубата с дръжката на брадвата. Иззад резбованите перила се вдигнаха десетина стражи с къси копия и арбалети. Други изникнаха над каютата.