Пир за врани

Ариан и сир Арис поведоха, Мирцела яздеше между тях на пъргава кобилка. Плътно зад тях бе Гарин със Силва Пъстрата, а двамата дорнски рицари поеха тила. „Седмина сме“ — осъзна Ариан. Не беше помисляла за това досега, но й се стори добра поличба. „Седмина ездачи, поели своя път към славата. Някой ден певците ще ни направят безсмъртни“. Дрей бе поискал групата да е по-голяма, но това само щеше да привлече нежелано внимание, а всеки човек в повече удвояваше риска от предателство. „На това поне ме научи баща ми, ако не на друго“. Дори като по-млад и по-силен, Доран Мартел беше предпазлив и залагаше много на мълчанието и на тайните. „Време му е да смъкне бремето от плещите си. Но няма да търпя никакво незачитане на честта и на личността му“. Щеше да го върне във Водните градини. Да изживее колкото години му оставаха, заобиколен от смеещи се дечица и миризма на лимони и портокали. „Да, а Куентин може да му прави компания. Щом сложа короната на главата на Мирцела и освободя Пясъчните змии, цял Дорн ще се стече под знамената ми“. Ирънууд можеше да застанат зад Куентин, но сами нямаше да представляват заплаха. Минеха ли на страната на Томен и Ланистърите, щеше да накара Тъмна звезда да ги унищожи до корен и до последния клон.

— Уморих се — оплака се Мирцела след няколко часа. — Много ли е далече още? Къде отиваме?

— Принцеса Ариан води ваше величество на едно място, където ще сте в безопасност — увери я сир Арис.

— Пътуването е дълго — каза Ариан, — но ще стане по-леко, щом стигнем Зелена кръв. Там ще ни посрещнат хората на Гарин, сираците на реката. Живеят на лодки, карат ги с прътове по Зелена река и притоците й, ловят риба, берат плодове, вършат всяка работа, която трябва да се свърши.

— Аха — подхвана весело Гарин. — Пеем, свирим и танцуваме, и знаем много и много церове. Майка ми е най-добрата акушерка във Вестерос, а баща ми може да лекува кокоши трън.

— Как така сте сираци, като си имате майки и бащи? — попита момичето.

— Те са ройнари — обясни Ариан. — Майка им е река Ройн. Мирцела не разбра.

— Мислех, че вие сте ройнари. Дорнците, искам да кажа.

— Отчасти е така. В мен тече кръвта на Нимерия, както и на Море Мартел, дорнския владетел, за когото се е венчала. В деня, в който се венчали, Нимерия запалила корабите, та народът й да разбере, че няма връщане назад. Повечето се зарадвали, защото пътешествието им било дълго и ужасно, докато стигнат до Дорн, и били загубили много и много свои ближни в бури, болести и робство. Имало обаче и такива, които не били доволни. Не обикнали тази суха червена земя, нито седмоликия й бог, тъй че се вкопчили в старите си обичаи, направили си лодки от недоизгорелите дъски на корабите и станали сираците на Зелената кръв. Майката в песните им не е нашата Майка, а Майка Ройн, чиито води ги хранели от зората на дните.

— Чувал съм, че ройнарите имали някакъв бог костенурка — каза сир Арис.

— Старецът на Реката е по-низш бог — отвърна му Гарин. — Той също бил роден от Майката Река и се сразил с Рачешкия крал, за да спечели власт над всичко, обитаващо течащите води.

— О! — възкликна Мирцела.

— Разбирам, че и вие сте водили величави битки, ваше величество — шеговито подхвърли Дрей. — Чух, че не сте проявили никаква милост към нашия храбър принц Тристейн на таблото на киваси.

— Той винаги си подрежда квадратчетата по един и същи начин, с всичките му планини отпред и слоновете в проходите — отвърна Мирцела. — Аз пък си пускам дракона през тях да му изяде слоновете.

— Вашата слугиня също ли играе тази игра? — попита Дрей.

— Розамунд? Не. Опитах се да я науча, но тя каза, че правилата й били много трудни.

— И тя ли е Ланистър? — попита лейди Силва.

— Ланистър, но от Ланиспорт, не от Скалата на Кастърли. Косата й е със същия цвят като моята, само че права, не къдрава. Всъщност Розамунд не прилича много на мен, но когато се облече в моите дрехи, хората, които не ни познават, мислят, че съм аз.

— Значи сте го правили и преди?

— О, да. Разменихме си местата на „Морски бързогон“, на път от Браавос. Септа Еглантайн сложи малко кафява боя в косата ми. Каза, че го правим на игра, но беше за да съм в безопасност, ако чичо Станис плени кораба.

Момичето вече бе много уморено и Ариан нареди да спрат. Напоиха конете, отдъхнаха и хапнаха сирене и плодове. Мирцела си раздели портокал със Силва Пъстрата, а Гарин яде маслини — плюеше костилките по Дрей.

Ариан се беше надявала, че ще стигнат до реката, преди слънцето да се е вдигнало, но бяха тръгнали много по-късно, отколкото бе намислила, тъй че още бяха по седлата, когато небето на изток почервеня. Тъмна звезда подкара в тръс и я догони.

— Принцесо, трябва да усилим ход, освен ако наистина не сте решили да уморите детето. Нямаме шатри, а денем в пясъците е жестоко.

— Познавам пясъците не по-зле от вас, сир — отвърна тя. Все пак се вслуша в съвета му. Тежко беше за конете, но по-добре да загуби шест коня, отколкото една принцеса.