Пир за врани

О — Аря се озърна към статуите около стените, с примигващите в нозете им свещи. — Кой бог е той?

Ами, всички — отвърна жрецът в черно и бяло.

Така и не й беше казал името си. Нито бездомничето, момиченцето с големите очи и хлътнало лице, което й напомняше за друго едно малко момиченце, наричано Невестулката. Също като Аря, бездомничето живееше под храма, с трима послушници, двама слуги и една готвачка, Умма. Умма обичаше да говори, докато работеше, но Аря и дума не й разбираше. Другите си нямаха имена или предпочитаха да не ги споделят. Единият слуга беше много стар, гърбът му беше извит като лък. Вторият беше с червендалесто лице, а от ушите му стърчаха косми. Беше ги взела за неми, докато не ги чу да се молят. Послушниците бяха по-млади. Най-старият бе на възрастта на баща й; другите двама не можеше да са по-големи от Санса, някогашната й сестра. Послушниците също носеха черно и бяло, но робите им нямаха качулки и бяха черни от лявата страна и бели от дясната. При милия човек и бездомничето беше обратното. На Аря й бяха дали слугинско облекло: връхна риза от небоядисана вълна, торбести панталони, ленени долни дрехи и платнени чехли.

Само милият човек знаеше Общата реч.

Коя си ти? — питаше я всеки ден.

Никоя — отвръщаше тя, която някога беше Аря от дома Старк, Аря Под краката, Аря Конско лице. Беше и Ари някога, и Невестулка, и Тантурчо, и Солничка, Нан виночерпката, сива мишка, овца, призракът на Харънхъл… но не наистина, не и там, най-дълбоко в сърцето си. Там, вътре, тя си беше Аря от Зимен хребет, дъщерята на лорд Едард Старк и на лейди Кейтлин, която някога беше имала братя, наречени Роб, Бран и Рикон, сестра на име Санса, вълчица на име Нимерия, друг брат на име Джон Сняг. Там, вътре, тя беше някоя…но не този отговор искаше той.

Нямаше как да говори с другите. Слушаше ги обаче и си повтаряше думите, които чуваше, докато си вършеше работата. Макар най-младият послушник да беше сляп, се грижеше за свещите. Обикаляше тихо из храма в меките си чехли, обкръжен от мърморенето на стариците, които идваха всеки ден да се молят. Макар и без очи, винаги знаеше кои свещи догарят.

— Миризмата го води — обясни й милият човек, — а и въздухът е по-топъл, където гори свещ. — Каза на Аря да затвори очи и да опита сама.

Молеха се призори, преди да закусят, коленичили около черното неподвижно изкуствено езерце. В някои дни молитвата водеше милият човек. В други дни беше бездомничето. Аря знаеше само няколко думи на браавошки, онези, които бяха същите като във висшия валириански. Затова си редеше своята молитва към Многоликия бог, онази, която гласеше: „Сир Грегър, Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей“. Редеше си я наум. Ако Многоликият бог беше истински бог, щеше да я чуе.

Всеки ден в Къщата на Черното и Бялото идваха поклонници. Повечето идваха сами и седяха сами; палеха свещи на един олтар или на друг, молеха се до езерцето, а понякога плачеха. Някои пиеха от черната чаша и заспиваха; повечето не пиеха. Нямаше служби, нито песни, нито хвалебни пеани, за да умилостивят бога. Храмът никога не беше пълен. От време на време някой поклонник молеше да се види с жрец и милият човек или бездомничето го отвеждаха в светая светих, ала това се случваше рядко.

Покрай стените стояха трийсет различни богове, обкръжени от мъничките свещи. Плачещата жена беше любимата на стариците, забеляза Аря; богатите предпочитаха Лъва на нощта, бедните — Качулатия скитник. Войници палеха свещи на Бакалон, Бледото чедо, моряци — на Луннобледата дева и на Мерлинг краля. Странникът също си имаше олтар, макар че при него не идваше почти никой. Повечето време в краката му гореше само една свещ. Милият човек каза, че това не било важно.

— Той има много лица и много уши да чува.

Хълмът, на който се издигаше храмът, беше разровен като кошер от проходи, изсечени в скалата. Килиите за спане на жреците и послушниците бяха на първото ниво, Аря и слугите спяха на второто. Най-ниското ниво беше забранено за всички освен за жреците. Там беше тяхната светая светих.

Когато нямаше работа, Аря беше свободна да обикаля навсякъде където й хрумне из подземните зали и складове, стига да не напуска храма, нито да слиза до третото подземие. Веднъж намери стая, пълна с оръжия и брони: шлемове с пищна украса и интересни стари нагръдни брони, мечове, ками и ножове, арбалети и дълги копия с листообразни остриета. Друга зала беше пълна с облекла — дебели кожи и разкошни коприни в стотици цветове, редом до купища миризливи дрипи и изтъркани груби дрехи. „Трябва и зали със съкровища да има“, реши Аря. Представи си купища златни плочи, торби със сребърници, сапфири, сини като морето, нанизи едри зелени бисери.

Един ден милият човек неочаквано се натъкна на нея и я попита какво прави. Тя му каза, че се е изгубила.

— Лъжеш. Още по-лошо, лъжеш лошо. Коя си ти?

— Никоя.

— Още една лъжа — въздъхна той.