Пир за врани

Щом намереха тяло, той изричаше молитва и се уверяваше, че животът го е напуснал, а Аря довеждаше слугите, чиято задача бе да отнесат мъртвия долу в подземията. Там послушниците събличаха телата и ги умиваха. Дрехите, монетите и другите ценности на мъртъвците отиваха в склада за сортиране. Изстиналата плът отнасяха в по-долната светая светих, където само жреците можеха да влизат; какво ставаше там, на Аря не бе позволено да узнае. Веднъж, докато вечеряше, я обзе ужасно подозрение, остави ножа си и зяпна недоверчиво парчето бледорозово месо. Милият човек забеляза ужаса, изписан на лицето й.

— Това е свинско, детето ми — каза той. — Само свинско. Леглото й бе от камък и й напомняше за Харънхъл и леглото, в което беше спала, когато търкаше стъпалата за Уизи. Дюшекът беше напълнен с парцали, а не със слама и затова убиваше повече, но пък не драскаше. Даваха й да си вземе колкото одеяла поиска; дебели вълнени одеяла, червени, зелени и на квадрати. А килията й си беше само нейна. Там си пазеше съкровищата: сребърната вилица и широката плъстена шапка, и ръкавиците без пръсти, които й подариха моряците на „Дъщерята на Титана“, камата, ботушите и колана, малкото си монети, дрехите, които беше носила…

И Игла.

Макар задълженията да не й оставяха много време за „плетивото“, упражняваше се, когато можеше, дуелираше се със сянката си на светлината на синя свещ. Една нощ бездомничето случайно мина и видя Аря в играта й с меча. Дума не каза, но на другия ден милият човек придружи Аря до килията й.

— Трябва да се отървеш от всичко това — каза за съкровищата й. Аря беше покрусена.

— Те са си мои.

— А ти коя си?

— Никоя.

Той вдигна сребърната й вилица.

— Това принадлежи на Аря от дома Старк. Всички тези неща принадлежат на нея. Тук няма място за тях. Няма място за нея. Твърде гордо е нейното име, а при нас няма място за гордост. Ние сме слуги тук.

— Аз служа — отвърна тя уязвена. Обичаше сребърната вилица.

— Преструваш се на слуга, но в сърцето си оставаш дъщеря на владетел. Приемала си други имена, но си ги носила леко като рокля. Под тях винаги си оставала Аря.

— Не нося рокли. Човек не може да се бие в глупава рокля.

— Защо искаш да се биеш? Да не си някой разбойник, дето обикаля по улиците и търси да пролее кръв? — Старецът въздъхна. — Преди да пиеш от студената чаша, трябва да предложиш всичко, което си, на Оногова с многото лица. Своето тяло. Душата си. Себе си. Ако не можеш да си наложиш да направиш това, трябва да напуснеш това място.

— Желязната монета…

— …плати само идването ти тук. Оттук насетне трябва да платиш сама, а цената е висока.

— Нямам никакво злато.

— Това, което предлагаме ние, не може да се купи със злато. Цената си ти. Цялата. Хората хващат различни пътеки през тази долина на сълзи и болка. Нашата е най-тежката. Малцина са създадени да я изминат. Иска се необикновена сила на тяло и дух, и сърце, кораво и силно.

„Там, където трябва да е сърцето ми, е празно — помисли тя — и нямам къде да отида“.

— Аз съм силна. Силна като теб. И корава.

— Вярваш, че това е единственото място за теб. — Все едно беше чул мислите й. — Но грешиш. Би могла да намериш по-лека служба в дома на някой търговец. Или би предпочела да си куртизанка и да се пеят песни за красотата ти? Една дума кажи и ще те пратим в „Черната перла“ или в „Дъщерята на здрача“. Ще спиш върху розови цветчета и ще обличаш копринени поли, които ще шумолят, докато стъпваш, и велики лордове ще пълзят в нозете ти и ще се молят за девичата ти кръв. Или ако копнееш за брак и деца, само ми кажи и ще ти намерим съпруг. Някое честно чираче, богат старец, мореплавател, каквото пожелаеш.

Нищо такова не искаше. Поклати мълчаливо глава.

— За Вестерос ли си мечтаеш, дете? Утре заран тръгва „Блестящата дама“ на Луко Престейн, за Града на гларуса, Дъскъндейл, Кралски чертог и Тирош. Да ти намерим ли превоз на нея?

— Аз едва-що дойдох от Вестерос. — Понякога й се струваше, че са изтекли хиляда години, откакто бе избягала от Кралски чертог, а понякога — че е било едва вчера, но знаеше, че не може да се върне. — Ще си ида, ако не ме искаш, но няма да отида там.

— Не е важно какво искам аз — каза милият човек. — Възможно е Многоликият бог да те е довел тук, за да станеш Негов инструмент, но когато те погледна, виждам дете… още по-лошо, дете момиче. Мнозина са служили през столетията на Оногова с многото лица, но много малко негови слуги са били жени. Жените носят живот на света. Ние носим дара на смъртта. Никой не може да прави и двете.

„Опитва се да ме изплаши — помисли Аря, — както го направи с червея“.

— Не ме интересува това.