Пир за врани

— Предайте се, принцесо! — извика капитанът. — Инак ще трябва да избием всички освен детето и вас, по заповед на баща ви.

Принцеса Мирцела седеше вцепенена на кобилката си. Гарин бавно заотстъпва от лодката, вдигнал високо ръце. Дрей откопча колана с меча си.

— Най-разумно е да се предадем — извика на Ариан и мечът му тупна на земята.

— Не! — Сир Арис Оукхарт подкара коня си между Ариан и стрелците, мечът му блесна в ръката му като сребро. Беше смъкнал щита и го надяна на лявата си ръка. — Няма да я докоснете, докато дишам!

„Безразсъден глупак — успя само да помисли Ариан, — какво си въобразяваш?“

Смехът на Тъмна звезда прогърмя зад гърба й.

— Сляп ли си, или си тъп, Оукхарт? Твърде много са. Хвърли меча.

— Правете каквото ви казва, сир — подкани го и Дрей.

Сир Арис Оукхарт за сетен път я погледна с тъга, заби златните шпори в хълбоците на коня и препусна…

Препусна презглава към лодката и белият плащ се развя зад него. Ариан Мартел в живота си не беше виждала нещо толкова галантно, нито толкова глупаво.

— Неее! — изпищя тя, но викът й закъсня. Изпука арбалет, след него — друг. От толкова близо бронята на белия рицар все едно, че беше от пергамент. Първата стрела мина право през тежкия дъбов щит и го прикова в рамото му. Втората забърса слепоочието му. Едно копие улучи коня на сир Арис в хълбока, но той продължи напред, Олюля се, щом удари в мостика. — Не! — викаше момиче, едно глупаво малко момиче, — не, моля ви! — Чу как и Мирцела запищя пронизително, с глас, пълен с ужас.

Дългият меч на сир Арис посече наляво и надясно и двама копиеносци паднаха. Конят му се изправи на задните си крака и изрита един стрелец, докато той се мъчеше да презареди, но други вече стреляха, перата на металните стрели щръкваха от бойния жребец. Краката му поддадоха и животното рухна върху палубата. Арис Оукхарт успя някак да скочи. Дори да задържи меча си успя. Надигна се на колене до издъхващия си кон…

… Арео Хота стоеше над него.

Белият рицар вдигна меча си — много, много бавно. Дългата брадва на Хота отпра дясната му ръка от рамото и тя отхвърча, плискайки кръв, после грамадното острие блесна отново в страховит замах с двете ръце и отсече главата на Арис Оукхарт, и тя се завъртя във въздуха като топка. Падна сред тръстиките, а Зелена кръв запоглъща швирналата червена.

Ариан не помнеше кога е слязла от седлото. Навярно беше паднала, но и това не помнеше. Но се намери на ръце и колене в пясъка, трепереше, хлипаше и повръщаше. „Не, не, не, никой не трябваше да пострада, всичко беше замислено добре, толкова внимавах“. Чу как Арео Хота изрева:

— След него! Не трябва да се измъкне. След него!

Мирцела беше на земята, плачеше и трепереше, скрила с ръце бледото си лице, от пръстите й се стичаше кръв. Ариан не разбираше. Някакви мъже яхаха коне, други тичаха към нея и спътниците й, но във всичко това нямаше смисъл. Беше в някакъв сън, някакъв ужасен кървав кошмар. „Не може да е истина. Скоро ще се събудя и ще се смея на тия страхотии“.

Когато посегнаха да вържат ръцете й зад гърба, не се възпротиви.

Един от стражите я вдигна да стане. Друг се наведе и измъкна от ботуша й ножа за мятане, дар от братовчедка й лейди Ним. Арео Хота го взе и го погледна намръщено.

— Принцът заповяда да ви върна в Слънчево копие. — Страните и челото му бяха опръскани с кръвта на Арис Оукхарт. — Съжалявам, принцесо.

Ариан вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Как е могъл да научи? Толкова внимавах. Как е могъл да научи?

— Някой е казал. — Хота сви рамене. — Някой винаги казва.

АРЯ

Всяка нощ, преди да заспи, мълвеше молитвата си във възглавницата. „Сир Грегър — гласеше тя. — Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей“. Щеше и имената на Фрей от Бродовете да шепне, ако ги знаеше. „Един ден ще ги науча — казваше си, — и тогава ще ги убия всички“.

Никой шепот не беше толкова тих, че да не бъде чут в къщата на Бялото и Черното.

— Дете — каза един ден милият старец, — какви са тези имена, дето ги шепнеш нощем?

— Никакви имена не шепна — отвърна тя.

— Лъжеш. Всички лъжат, когато ги е страх. Някои казват много лъжи, други — съвсем малко. Някои си имат една голяма лъжа, която повтарят толкова често, че започват почти да й вярват… макар че една малка частица от тях винаги ще знае, че все пак е лъжа, и това ще проличи на лицата им. Кажи ми за тези имена.

Тя прехапа устна.

— Имената не са важни.

— Важни са — настоя милият човек. — Кажи ми, дете. „Кажи ми или ще те изхвърля навън“, чу тя.

— Те са хора, които мразя. Искам да умрат.

— В тази Къща слушаме много такива молитви.

— Знам — каза Аря. Джакен Х’гхар веднъж бе зачел три от молитвите й. „Трябваше само да ги прошепна…“

— Затова ли си дошла при нас? — продължи милият човек. — Да изучиш изкуствата ни, та да можеш да убиеш тези хора, които мразиш?

Аря не знаеше как да отвърне на това.

— Може би.

— В такъв случай не си намерила вярното място. Не ти си, която ще каже кой трябва да живее и кой — да умре. Това право принадлежи на Оногова с многото лица. Ние сме само негови слуги, заклети да изпълняваме волята му.