Пир за врани

— Каква история? — попита го изтръпнала.

— Историята на нашето начало. Ако ще си една от нас, добре ще е да знаеш кои сме и как сме се появили. Някои хора може да мълвят за Безлики в Браавос, но ние сме по-стари от Тайния град. Имало ни е, преди да се издигне Титанът, преди да се смъкне маската на Утеро, преди Основаването. Процъфтели сме в Браавос, сред тези северни мъгли, но най-напред сме пуснали корен във Валирия, сред окаяните роби, трудили се в дълбоките рудници под Четиринадесетте пламъка, огрявали в стари времена нощите на Свободната твърд. Повечето рудници са влажни и мразовити места, изсечени от студен мъртъв камък, но Четиринадесетте пламъка били живи планини с жили от разтопена скала и сърца от огън. Затова рудниците на стара Валирия били винаги горещи и ставали все по-горещи, докато шахтите се спускали все по-надълбоко и надълбоко. Робите се трудели в пещ. Скалите около тях били непоносимо горещи на допир. Въздухът вонял на сяра, която раздирала дробовете им. Петите им изгаряли и се покривали с мехури и през най-дебелите сандали. Понякога, когато пробиели стена, за да търсят злато, вместо злато намирали пара или вряща вода, или разтопена скала. Някои проходи били издълбани толкова ниско, че робите не можели да стоят прави, а трябвало да пълзят. А в този червен мрак обитавали и чръви.

— Земни червеи ли? — попита намръщена Аря.

— Огнечръви. Според някои са родствени с драконите, защото чръвите също дишат огън. Но вместо да се реят в небето, пълзят през камък и пръст. Ако може да се вярва на старите предания, при Четиринадесетте пламъка е имало огнечръви още преди да дойдат драконите. Малките им не са по-големи от тази твоя мършава ръка, но могат да израснат до чудовищни размери и никак не обичат хора.

— Убивали ли са роби?

— Често намирали изгорели и овъглени трупове в шахти, където скалите били напукани и нашарени с дупки. Но мините продължавали да слизат все по-надълбоко. Загивали десетки и десетки роби, но на господарите им било все едно. Червеното злато и жълтото злато, и среброто се смятали за по-ценни от живота на робите, защото в стария Фрийхолд, Свободната твърд, робите били евтини. По време на война валирианците пленявали хиляди. В мирни времена ги отглеждали, макар че пращали само най-лошите да мрат в червената тъмница.

— Робите не са ли се вдигали да се бият?

— Някои — да. Бунтовете били нещо обичайно в мините, макар че малцина постигали кой знае какво. Господарите на дракони от стария Фрийхолд били силни в магията и по-низшите хора загивали, ако им се опълчат. Един от тях бил първият Безлик.

— Кой е бил той? — изтърси Аря, преди да се спре да помисли.

— Никой — отвърна той. — Според някои самият той бил роб. Други твърдят, че бил син на Свободната твърд, от знатно потекло. Трети дори ще ти кажат, че бил надзирател, който съжалил подопечните си. Истината е, че никой не знае. Който и да е бил, вървял между робите и слушал молитвите им. Хора от сто различни народа се трудели в мините и всеки се молел на своя бог, на своя език, ала всички те се молели за едно и също. За избавление се молели, за край на болката. Нещо толкова малко и просто. Но боговете им не отвръщали, а страданията им продължавали. „Нима всичките им богове са глухи?“, чудел се той… и изведнъж го осенило, една нощ в червената тъмница.

— Всички богове имат свои инструменти, мъже и жени, които им служат и помагат да се изпълни волята им на земята. Робите не зовели сто различни богове, както изглеждало, а един и същи бог със сто различни лица… и той бил инструментът на този бог. Същата нощ той избрал най-окаяния от робите, онзи, който се молел най-чистосърдечно за избавление, и го освободил от бремето му. Така бил даден първият дар. — Той я погледна в очите.

Аря се отдръпна.

— Убил е роба? — Не беше справедливо. — Трябвало е да убие господарите!

— И на тях щял да даде дара си той… но това е приказка за друг ден и най-добре е да не се споделя с никого. — Кривна глава. — А ти коя си, дете?

— Никоя.

— Лъжа.

— Откъде знаеш! Това магия ли е?

— Не е нужно човек да е магьосник, за да отличи истината от лъжата. Не и ако има очи. Трябва само да се научиш да четеш лицето. Да видиш очите. Устата. Мускулчетата тук и ъгълчетата при челюстта, и тук, където шията се свързва с раменете. — Докосна я леко с два пръста. — Някои лъжци мигат. Други гледат втренчено. Някои извръщат поглед. Други облизват устни. Мнозина покриват устите си, преди да изрекат лъжа, сякаш за да скрият измамата си. Други знаци може да са по-недоловими, но винаги са налице. Една фалшива усмивка и една искрена може да си приличат, но са различни като вечерния здрач и утринния сумрак. Можеш ли да различиш здрача от сумрака?

Аря кимна, макар да не беше сигурна, че може.

— Тогава можеш да се научиш да виждаш лъжата… и щом го направиш, никоя тайна няма да може да се скрие от теб.

— Научи ме. — Щеше да е никоя, ако потрябва. Никоя нямаше дупки в себе си.