Пир за врани

Тази нощ напусна Къщата на Черното и Бялото. Дълъг железен нож висеше на дясното й бедро, скрит под наметалото й, цялото на кръпки и избеляло, каквото се полагаше да носи едно сираче. Обувките стискаха пръстите й, а туниката й бе толкова протрита, че вятърът я пронизваше. Но пред нея се простираше Браавос. Нощният въздух миришеше на пушек, на сол и на риба. Каналите бяха криви, улиците — още по-криви. Хората я поглеждаха с любопитство и просячета подвикваха след нея думи, които не можеше да разбере. Скоро се изгуби.

„Сир Грегър“, заповтаря си тихичко, докато стъпваше по каменния мост над четирите арки. От най-високото на дъгата му зърна мачтите на кораби. „Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей“. Заваля дъжд. Аря извърна нагоре лице да могат капките да умият страните й, толкова бе щастлива, че можеше да затанцува.

— Валар моргулис — каза тя, — валар моргулис, валар моргулис.

АЛАЙН

Щом лъчите на изгряващото слънце нахлуха през прозорците, Алайн се надигна в леглото и се протегна. Гретчел чу, че се е събудила, и веднага стана да й донесе спалната роба. Стаите й се бяха смразили през нощта. „Когато зимата ни стисне в шепата си, ще стане още по-лошо — помисли тя. — Зимата тук ще е студено като в гробница“. Загърна се в робата и върза коланчето на кръста.

— Огънят е почти угаснал. Сложи още една цепеница.

— Както желае милейди — отвърна старата жена.

Покоите на Алайн в Девичата кула бяха по-големи и разкошни от малката спалня, в която я бяха държали, докато лейди Лиза беше жива. Имаше си своя гардеробна, място за естествени нужди и тераса от дялан бял камък с изглед над цялата Долина. Докато Гретчел разпалваше огъня, Алайн мина боса по пода и излезе навън. Камъкът беше студен, а вятърът свиреп както винаги тук, но гледката за миг я накара да забрави всичко това. Девичата бе най-източната от седемте тънки кули на Орлово гнездо, тъй че Долината бе пред нея, с горите, реките и полята й, тънещи в бяла мъгла под утринната светлина. Слънчевите лъчи биеха в планинските върхове така, че приличаха на злато.

„Толкова е красиво“. Увенчаният със сняг връх на Великанска пика се извисяваше над нея, невъобразима грамада от камък и лед, смалила като джудже кацналия на рамото й замък. Двайсет стъпки дълги ледени висулки надвисваха от ръба над пропастта, където лете падаха Сълзите на Алиса. Сокол се рееше над замръзналия водопад, разперил широко сини криле на фона на утринното небе. „Да можех и аз да имам криле“.

Опря длани на изваяната каменна балюстрада и предпазливо надникна над ръба. Успя да види Небе, на шестстотин стъпки долу, и всечените в планината каменни стъпала, извиващия се път, който водеше през Сняг и Камък чак до дъното на долината. Виждаше кулите и цитаделите на Лунните порти, малки като детски играчки. Около стените войските на лордовете декларанти се раздвижваха, изпълзяваха от шатрите си като мравки от мравуняк. „Да бяха истински мравки, щяхме да можем да стъпим върху тях и да ги смачкаме“.

Преди два дни лорд Хънтър Младия се беше присъединил към другите с ратниците си. Нестор Ройс бе затворил Портите, но в гарнизона си имаше по-малко от триста мъже. Всеки от лордовете декларанти бе довел по хиляда, а бяха шестима. Алайн знаеше имената им токова добре, колкото знаеше своето. Бенедар Белмур, лорд на Стронгсонг. Симънд Темпълтън, Рицаря на Найнстарс. Хортън Редфорт, лорд на Редфорт. Аня Уейнууд, лейди на замъка Железни дъбове. Джилууд Хънтър, наричан от всички лорд Хънтър Младия, владетел на замъка Дълъг лък. И Йон Ройс, най-могъщият от всички, страховитият Йон Бронзовия, лорд на Рунстоун и най-главният от старшето разклонение на дома Ройс. Шестимата се бяха събрали в Рунстоун след падането на лейди Арин, бяха сключили съюз и се бяха заклели да бранят лорд Робърт, Долината — и да се бранят един друг, разбира се. Декларацията им не споменаваше за лорд-протектора, но намекваше за „лошо управление“, на което трябвало да се сложи край, и също тъй за „лъжливи приятели и зли съветници“.

Студеният вятър лъхна краката й. Тя влезе да си избере рокля, с която да закуси. Петир й беше дал гардероба на покойната си лейди съпруга, цяло богатство от коприни, сатени, кадифета и кожи, много повече от всичко, за което изобщо някога си беше мечтала, въпреки че повечето й бяха прекалено големи: лейди Лиза бе напълняла много след многото бременности, помятания и мъртвородени. Няколко от най-старите рокли обаче бяха скроени за младата Лиза Тъли от Речен пад, а други Гретчел бе успяла да пригоди за Алайн, която на тринайсет години имаше крака, дълги почти колкото на леля й на двайсет.