Пир за врани

Джакен Х’гхар също ли е жрец? Той ще се върне ли в Браавос?

Кой? — попита той, самата невинност.

Джакен Х’гхар. Той ми даде желязната монета.

— Не познавам никого с това име, дете.

— Аз го попитах как е променил лицето си, а той ми каза, че не било по-трудно, отколкото да си вземеш ново име, стига да знаеш начина.

— Тъй ли?

— Ти ще ми покажеш ли как да променям лицето си?

— Стига да искаш. — Хвана я за брадичката и вдигна главата й. — Издуй си бузите и се изплези.

Аря си изду бузите и се изплези.

— Ето. Лицето ти се промени.

— Нямах предвид това. Джакен използваше магия.

— Всяка магия има цена, дете. Години в молитви, жертви и усърдие са нужни, за да постигнеш истинско чародейство.

— Години?! — възкликна тя отчаяно.

— Ако беше лесно, щяха да го правят всички. Трябва да се научиш да вървиш, преди да затичаш. Но защо да използваш заклинания, щом шутовските хитрини ще свършат работа?

— Аз и шутовски хитрини не знам.

— Тогава се упражнявай в правене на лица. Под кожата ти има мускули. Научи се да ги използваш. Това е твоето лице. Твоите страни, твоите устни, твоите уши. Усмивките и мръщенията не трябва да те спохождат като внезапни бури. Усмивката трябва да е слуга и да идва само когато ти я повикаш. Научи се да управляваш лицето си.

— Покажи ми как.

— Издуй си бузките. — Тя го послуша. — Повдигни си веждите. Не така, по-високо. — Тя и това направи. — Добре. Виж колко дълго можеш да го задържиш така. Няма да е много. Утре го опитай пак. Долу в складовете ще намериш мирско огледало. Упражнявай се пред него по час всеки ден. Очи, вежди, бузи, уши, устни, научи се да управляваш всичките. — Хвана я за брадичката. — Коя си ти?

— Никоя.

— Лъжа. Тъжна малка лъжа, дете.

На другия ден тя намери мирското огледало и всяка сутрин и всяка вечер сядаше пред него, с по една свещ от двете й страни, и правеше лица. „Управлявай лицето си — повтаряше си — и ще можеш да лъжеш“.

Скоро след това милият човек й нареди да помогне на другите послушници да приготвят труповете. Работата изобщо не беше толкова тежка като да търкаш стъпала за Уизи. Понякога, ако трупът беше голям или дебел, тежестта я затрудняваше, но повечето мъртъвци бяха само стари сухи кокали в сбръчкани кожи. Аря ги гледаше, докато ги умиваше, зачудена какво ги е довело до черното езерце. Помнеше една приказка, която бе чула от баба Нан, как понякога в дългата зима мъже, надживели отдавна годините си, обявявали, че излизат на лов. „А дъщерите им ще заплачат, и синовете ще извърнат лица към огнищата — сякаш чу да говори старата Нан, — но никой няма да ги спре, нито ще ги попита що за дивеч мислят да уловят в този дълбок сняг и студен виещ вятър“. Чудеше се какво ли казваха старите браавоши на своите синове и дъщери, преди да се отправят към къщата на Черното и Бялото.

Луната се обръщаше и обръщаше, макар Аря така и да не я виждаше. Слугуваше, миеше мъртвите, правеше лица пред огледалото, учеше браавошката реч и се мъчеше да запомни, че е никоя.

Един ден милият човек я повика.

— Говорът ти е ужасен — рече й, — но разполагаш с достатъчно думи, за да те разберат донякъде, като кажеш от какво имаш нужда. Време е да ни пооставиш за малко. Единственият начин истински да усвоиш езика ни е ако го говориш всеки ден от съмване до здрач. Трябва да заминеш.

— Кога? — попита тя. — Къде?

— Сега — отвърна той. — Отвъд тези стени ще намериш сто острова на Браавос. Научила си думите за миди, раци и стриди, нали?

— Да. — И му ги повтори, на най-добрия си браавошки. Най-добрият й браавошки само предизвика усмивката му.

— Ще свърши работа. По кейовете под Удавения град ще намериш един продавач на риба, казва се Бруско, добър човек с болен гръб. Трябва му момиче, което да бута количката му и да продава стриди, раци и миди на моряците по корабите. Ти ще си това момиче. Разбираш ли?

— Да.

— А когато те попита Бруско — коя си ти?

— Никоя.

— Не. Извън тази Къща това не върши работа.

Тя се поколеба.

— Бих могла да съм Солничка, от Солниците.

— Солничка е познато на Тернесио Терис и мъжете от „Дъщерята на Титана“. Говорът ти те отличава, тъй че трябва да си някое момиче от Вестерос… но друго според мен.

Тя прехапа устна.

— Може ли да съм Кет?

— Кет. — Той помисли. — Да. Браавос е пълен с котки. Една в повече няма да се забележи. Ти си Кет, сираче от…

— Кралски чертог. — Беше посещавала два пъти Бял пристан с баща си, но Кралски чертог познаваше по-добре.

— Точно така. Татко ти е бил гребец на галера. Когато майка ти умряла, той те взел със себе си в морето. После и той умрял, а капитанът нямал за какво да те използва, тъй че те свалил от кораба в Браавос. А какво беше името на кораба?

— „Нимерия“ — веднага отвърна тя.