Пир за врани

— А трябва. Остани и Многоликият бог ще ти вземе ушите, носа, езика. Ще вземе тъжните ти сиви очи, които са видели толкова много. Ще вземе дланите ти, стъпалата ти, ръцете и краката ти, слабините ти. Ще вземе твоите надежди и мечти, твоите любови и омрази. Ония, що влизат в служба на Оногова, трябва да се откажат от всичко, което ги прави, каквото са. Можеш ли да направиш това? — Хвана я за брадичката и се взря дълбоко в очите й, толкова дълбоко, че я накара да потръпне. — Не. Не мисля, че можеш.

Аря избута рязко ръката му.

— Мога, ако поискам.

— Така казва Аря от дома Старк, която яде трупни червеи.

— Мога да се откажа от всичко, което поискам! Той махна с ръка към съкровищата й.

— Тогава започни с тях.

Същата нощ след вечеря Аря се върна в килията си и смъкна робата си, и зашепна имената, но сънят отказа да я споходи. Въртеше се на натъпкания с парцали дюшек и хапеше устна. Усещаше дупката дълбоко в себе си, там, където трябваше да е сърцето.

Посред нощ стана, навлече дрехите, които бе носила от Вестерос, и стегна колана за меча. Игла увисна на бедрото й, камата — на другото. С плъстената шапка на главата, ръкавиците без пръсти, затъкнати в колана и сребърната вилица в едната ръка, Аря се заизкачва крадешком по стъпалата. „Няма място тук за Аря от дома Старк“, мислеше си. Мястото на Аря беше Зимен хребет, само че Зимен хребет вече го нямаше. „Когато паднат снегове и духнат бели ветрове, вълкът самотен загива, но глутницата оцелява“. Но си нямаше глутница. Бяха убили глутницата й, сир Илин и сир Мерин и кралицата, а когато се опита да си направи нова, всички се разбягаха, Гореща баница и Йорен, и Ломи Зелени ръце, и даже Харвин, който уж беше човек на баща й. Промъкна се през вратите и излезе навън, в тъмната нощ.

Беше първото й излизане навън, откакто влезе в храма. Небето беше облачно и мъгла загръщаше земята като дрипаво сиво одеяло. Вдясно от себе си чу тихия плясък на канала. „Браавос, Тайния град“. Името изглеждаше съвсем на място. Заслиза по стръмните стъпала към покрития кей, снопчетата мъгла се завихриха около стъпалата й. Беше толкова мъгливо, че не можеше да види водата, но чуваше тихото й пляскане в каменните стълбове. В далечината блещукаше светлина: нощният огън при храма на червените жреци, каза си тя.

Спря при ръба на водата, със сребърната вилица в ръка. Беше истинско сребро, от здраво по-здраво. „Не е моя тази вилица. Той я даде на Солничка“. Завъртя китката си, метна я и чу тихото шльоп.

След нея отиде плъстената шапка, после — ръкавиците. Те също бяха на Солничка. После изсипа кесийката в шепата си: пет сребърни елена, девет медни звездички, няколко петака. Пръсна и тях над водата. После — ботушите. Последва ги камата, онази, която бе получила от стрелеца, който се молеше на Хрътката за милост. Коланът й за меча отиде в канала. Наметалото й, ризата, панталоните, долните дрехи, всичко. Всичко освен Игла.

Стоеше на кея, бледа, настръхнала, трепереща в мъглата. Игла в ръката й сякаш й шепнеше. „Намушкай ги с острия връх — говореше й, — и не казвай на Санса!“ Знакът на Микен изпъкваше на острието. „Това е просто меч“. Ако й потрябваше меч, под храма имаше стотици. Игла дори беше твърде малка за истински меч, играчка по-скоро. Беше само едно глупаво малко момиченце, когато Джон й я направи.

— Тя е просто меч — каза на глас…

…но не беше.

Игла беше Роб и Бран, и Рикон, майка й и татко й, дори Санса. Игла беше сивите стени на Зимен хребет и смехът на неговите хора. Игла беше летните снегове, приказките на баба Нан, дървото на сърцето с червените му листа и страшното лице, топлият землист мирис на стъклените градини, звукът на северния вятър, трополящ в кепенците на стаята й. Игла беше усмивката на Джон Сняг. „Рошеше ми косата и ме наричаше малка сестричке“, спомни си тя и изведнъж в очите й бликнаха сълзи.

Поливър беше откраднал меча й, когато хората на Планината я плениха, но когато двамата с Хрътката влязоха в хана — ей на, беше си там. „Боговете искат да я имам“. Не Седемте, не Онзи с многото лица, а бащините й богове, старите богове на Севера. „Многоликият бог може да има всичко друго — помисли, — но не може да има това“.

Зашляпа нагоре по стъпалата, гола, притиснала Игла до гърдите си. По средата едно от стъпалата се поклати под краката й. Аря коленичи и порови с пръсти около ръбовете. Отначало то отказа да помръдне, но тя беше упорита, откърти с нокти ронещия се хоросан. Най-сетне камъкът се отмести. Тя изпъшка, прихвана с две ръце и задърпа. Отвори се цепнатина.

— Тук ще си в безопасност — каза на Игла. — Никой няма да знае къде си, само аз. — Тикна меча и ножницата зад стъпалото, после намести отново камъка така, че да си е като всички други. Докато се качваше към храма, преброи стъпалата, та да знае къде да намери меча. Някой ден можеше да й потрябва.

— Някой ден — прошепна си.

Така и не каза на милия човек какво е направила, ала той разбра. На другата нощ дойде в килията й след вечеря.

— Дете, ела поседни до мен. Имам да ти разкажа една история.