Пир за врани

Навярно беше сбъркала, като изостави сир Крейгтон и сир Илифер. Изглеждаха честни хора. „Де да беше дошъл и Джайм с мен…“ Но той беше рицар на Кралската гвардия, мястото му беше при неговия крал. А и тя си искаше Ренли. „Заклех се да го защитя и се провалих. После се заклех да отмъстя за него и пак се провалих. Вместо това избягах с лейди Кейтлин и нея също провалих“. Вятърът бе сменил посоката и дъждът биеше в лицето й.

На другия ден пътят се смали до тясна чакълеста пътека, а накрая — до жалък намек за път. Някъде към обед изведнъж свърши в подножието на обрулена от вятъра стръмнина. На върха й се издигаше малък, навъсен над вълните замък, трите му кули се очертаваха на фона на оловно-сивото небе.

— Това ли е Шепотите? — попита Подрик.

— Да ти прилича на скапана развалина? — сопна се Краб и се изплю. — Това е Злата бърлога, седалището на стария лорд Брун. Тук обаче пътят свършва. Оттук нататък ни чакат боровете.

Бриен огледа стръмнината.

— Как ще стигнем горе?

— Лесно. — Дик Чевръстия обърна коня си. — Обаче стойте близо до Дик. Млящерите много си падат по завеяни хора.

Пътят нагоре се оказа тясна каменна пътека, скрита в пропуканата скала. Тук-там имаше изсечени стъпала. От двете страни ги обграждаха стръмни проядени от вятъра стени. На някои места се бяха образували фантастични фигури. Докато се катереха, Дик Чевръстия им сочеше:

— Онова там е глава на великан, нали? — Бриен се усмихна, като я видя. — Виж ей там, онова пък е каменен дракон. Другото му крило паднало, когато баща ми бил още момче. Онова над него, провисналото е виме, като бозките на дърта вещица. — Хвърли кос поглед към гърдите й.

— Сир? Милейди — извика Подрик. — Конник.

— Къде? — Никоя от скалите не й напомняше за конник.

— На пътя. Не е скален конник. Истински. Следва нас. Там, долу. — Момчето посочи.

Бриен се обърна. Бяха се изкачили толкова нависоко, че се виждаше на няколко левги покрай брега. Конят идваше по същия път, откъдето бяха минали и те, на две-три мили назад. „Пак ли?“ Изгледа подозрително Чевръстия Дик.

— Не ми се мръщи така — рече Краб. — Който и да е, нищо общо няма с мен. Някой от мъжете на Брун ще да е, сигурно се връща от войните. Или от ония певци, дето скитат от място на място. — обърна глава и се изплю. — Поне съм сигурен, че не е проклет млящер. Те не яздят коне.

— Не е — съгласи се Бриен. В това поне Дик беше прав. Последните стотина стъпки се оказаха най-стръмни и опасни. Под копитата на конете им се къртеха камъчета и се търкаляха надолу по пътеката. Накрая излязоха от пукнатината в скалата и се озоваха под стените на замъка. Над парапета надникна някакво лице и се скри. На Бриен й се стори, че е женско, каза го на Дик Чевръстия и той се съгласи.

— Брун е много стар да се катери по стените, а синовете и внуците му тръгнаха на война. Останали са само дърти пачаври и едно сополиво тригодишно бебе.

Беше й на устата да го попита на страната на кой от кралете е лорд Брун, но май вече нямаше никакво значение. Синовете на Брун бяха заминали; някои сигурно нямаше да се върнат. „Тук няма да намерим гостоприемство“. Замък, пълен със старци и старици, жени и деца, едва ли щеше да отвори портите си на въоръжени странници.

— Говориш за лорд Брун все едно, че го познаваш — рече тя на Дик Чевръстия.

— Може и да съм го познавал. Някога.

Тя погледна предницата на палтото му. На мястото на отпрания знак се виждаха конци и между тях по-тъмна тъкан. Водачът й явно беше дезертьор. Дали конникът зад тях нямаше да се окаже негов брат по оръжие?

— Трябва да продължим — изсумтя Дик, — преди Брун да вземе да се чуди какво търсим под стените му. Даже дъртите пачаври могат да стрелят с арбалет. — Махна с ръка към варовиковите хълмове, издигащи се отвъд замъка. — Оттук нататък вече няма пътища, само потоци и дивечови пътеки, но милейди хич да не я е страх. Дик Чевръстия ги знае тези места.

Точно от това се страхуваше Бриен. Вятърът по билото на стръмнината се усилваше, но единственото, което надушваше тя, беше капан.

— А онзи ездач? — Освен ако конят му можеше да върви по вълните, скоро щеше да се заизкачва по стръмнината.

— Ако е някой глупак от Девиче езеро, няма дори да може да намери проклетата пътека. А и да я намери, ще ни изгуби из горите. Там няма път, по който да хване.

„Само нашите следи“. Бриен си помисли дали няма да е по-добре да го пресрещне още тук, с меча в ръка. „Ще изглеждам пълна глупачка, ако се окаже странстващ певец или някой от синовете на Брун“. Краб май беше прав. „Ако утре още е след нас, ще се оправя с него тогава“.

— Както кажеш. — И обърна кобилата си към дърветата. Замъкът на лорд Брун се смали зад тях и скоро се изгуби от поглед. Около тях като воини на стража се заиздигаха смърчове и борове, забили в небето острите си копия. Земята беше постеля от нападали иглички, дебела колкото стена на замък и осеяна с шишарки. Копитата на конете не издаваха звук. Поваля малко, после спря и заваля пак, но под огромните борове едва усещаха по някоя капка.