Пир за врани

Докато крачеше бавно през дрипавото множество, покрай огнищата им, покрай фургоните и грубите им убежища, кралицата неволно си спомни за друга тълпа, която се беше събрала някога на същия този площад. В деня на венчавката й с Робърт Баратеон хиляди хора се бяха стекли, за да ги поздравят. Жените се бяха нагиздили в най-хубавите си дрехи, а половината мъже носеха деца на раменете си. Когато се бе появила от вътрешността на септата, ръка за ръка с младия крал, тълпата надигна такъв рев, че можеше да се чуе чак в Ланиспорт.

— Много ви обичат, милейди — прошепнал бе Робърт в ухото й. — Погледнете, всяко лице е усмихнато. — И за един кратък миг тя се почувства щастлива от брака си… докато не зърна Джайм. „Не — спомни си, че бе помислила, — не всяко лице, милорд“.

Сега не се усмихваше никой. Погледите на врабците бяха унили, мрачни, враждебни. Отваряха й път с неохота. „Ако наистина бяха врабци, щяха да се разлетят от един вик. Сто златни плаща с тояги, мечове и боздугани могат много бързо да разпръснат тази сган“. Точно това щеше да направи лорд Тивин. „Щеше да ги прегази с коня си, вместо да върви между тях“.

Като видя какво са направили с Белор Обичния, сърцето й се изпълни със скръб. Огромната мраморна статуя, която от сто години се усмихваше ведро над площада, бе затънала до кръста в купчина от черепи и кости. По някои черепи още висяха парчета съсухрена плът. Врана бе кацнала на един и се наслаждаваше на грозния си пир. Бръмчаха рояци мухи.

— Какво означава това? — обърна се строго кралицата към тълпата. — Да не сте решили да погребете Белор Блажения в грамада от леш?

Напред пристъпи еднокрак мъж, подпрян на крива тояга.

— Ваше величество, това са костите на святи мъже и жени, убити заради вярата си. Септони, септи, братя кафяви, сиви и зелени, бели, сиви и сини сестри. Някои бяха обесени, други — изкормени. Септи бяха опозорени, девици и майки изнасилени от безбожни мъже и поклонници на демони. Дори сестри на мълчанието бяха осквернени. Майката Небесна плаче горе в безмерната си скръб. Донесли сме костите им тук от цялото кралство, да свидетелстват за безутешната болка на Святата вяра.

Церсей усети тежестта на погледа му.

— Кралят ще научи за тези жестокости — отвърна тържествено. — Томен ще сподели вашия гняв. Това е дело на Станис и неговата червена вещица, и на дивите северняци, които почитат дървета и вълци. — Извиси глас: — Добри хора, вашите мъртви ще получат възмездие!

Чуха се рехави възгласи, но заглъхнаха бързо.

— Не искаме възмездие за нашите мъртви — каза еднокракият. — Искаме само закрила за живите. За септите и светите места.

— Железният трон трябва да защити Вярата — изръмжа един тромав навъсен тип с изрисувана на челото седемлъча звезда. — Крал, който не закриля народа си, не е никакъв крал. — Дрипльовците около него замърмориха одобрително. Един се одързости да хване сир Мерин за китката и рече:

— Време е всички помазани рицари да загърбят светските си господари и да защитят Святата вяра. Застанете с нас, сир, ако обичате Седмината.

— Пусни ме — изръмжа сир Мерин и издърпа ръката си.

— Чух ви — каза Церсей. — Моят син е млад, но обича Седмината. Ще имате неговата закрила — и моята.

Мъжът със звездата на челото не се смири:

— Воинът ще ни защити нас, не това дебело момченце.

Мерин Трант посегна за меча си, но Церсей го спря, преди да го извади от ножницата. Имаше само двама рицари сред море от врабци. Виждаше тояги и коси, криваци и боздугани, брадви също.

— Няма да допусна кръвопролитие на това свято място, сир. — „Защо всички мъже са такива деца? Ще го посече и останалите ще ни разкъсат на парчета“. — Всички сме чеда на Майката. Хайде, Негова върховна святост ни чака.

Но когато закрачи през гъстата гмеж към стъпалата на септата, отпред се появи банда въоръжени мъже и запречи входа. Бяха с плетени ризници и кожени елеци, някои държаха копия и мечове. Двама имаха наглостта да кръстосат копията си на пътя им.

— Така ли посрещате своята кралица? — попита ги строго тя. — Къде са Рейнард и Торберт? — За тези двамата беше съвсем неприсъщо да пропуснат възможността да й се подмажат. Торберт винаги много показно падаше на колене да умие нозете й.

— Не познавам мъжете, за които говорите — отвърна й един с червена звезда на палтото, — но ако са от Вярата, Седмината несъмнено се нуждаят от службата им.

— Септон Рейнард и септон Торберт са от Преблагочестивите и ще се разгневят много, като научат, че сте ме спрели. Нима ми отказвате правото да вляза в свещената септа на Белор?

— Ваше величество — отвърна й сивобрадият с изкривеното рамо. — Вие сте добре дошла тук, но мъжете с вас трябва да оставят оръжията си. Оръжията вътре са недопустими, по повелята на Върховния септон.

— Рицарите на Кралската гвардия не оставят мечовете си дори в присъствието на краля.

— В къщата на краля властва думата на краля — отвърна й старият рицар. — Но това е къщата на боговете.